Неделен книжен клуб

„Амстердамски блус“ на Арнон Грюнберг

Хората не обичат да четат щастливи истории, защото щастието е безинтересно.

„Амстердамски блус“ на Арнон Грюнберг

Издателство "Колибри"

В едно от интервютата при гостуването си в България авторът на книгата Арнон Грюнберг казва, че хората не обичат да четат щастливи истории, защото щастието е безинтересно, в него няма нищо за разказване и затова той пише само за нещастия. Освен това, казва авторът, когато четат нещастни истории, хората се успокояват, че все пак живеят по-добре.

Не съм чела най-известната му книга, „Тирза“, която той е представял при гостуването си, но след „Амстердамски блус“ няма и да я прочета. В крайна сметка това дали историята е щастлива или нещастна, в литературата е без значение, важно е само дали е добре написана. Тази книга е досадна, претенциозна и прекалено дълга за своите 300 страници.

В първата една трета Арнон разказва за себе си и семейството си. Впрочем писателят твърди, че произведението е напълно автобиографично. Младият Арнон е дете на силно религиозно еврейско семейство, като майка му е оцеляла от Аушвиц. Младежкият бунт на младия Арнон в една толкова затворена и консервативна общност като еврейската е познат мотив в литературата и е описан многократно и далеч по-добре от Филип Рот например.

Все пак историята за младостта на Арнон не е чак толкова безинтересна, някои от училищните му истории са доста забавни. Затова пък останалата част на книгата е посветена изцяло на неговите сеанси с проститутките на Амстердам, при това с най-евтините, защото той не може да си позволи други. Всички истории си приличат и са еднакво отегчителни и отблъскващи. Вероятно верен на горния принцип, Арнон просто разказва само за най-нещастните мигове от младостта си. Не зная дали това има за цел да породи у читателя усещане за безнадеждност, в унисон с мислите на лирическия герой, или просто успокоение, че живее по-добре, но у мен породи само досада, омерзение и съжаление за изгубеното време.