Срещнахме се с г-жа Катя Кръстанова, клиничен психолог, психотерапевт и част от екипа на Фондация "Асоциация Анимус". Ето какво ни разказа тя, черпейки от натрупания сериозен опит с хора, пострадали от домашно насилие.
Г-жо Кръстанова, Вие имате огромен опит с жертви на насилие. Ние винаги говорим за жертвите, а те понякога не са сами, имат близки. Какво биха могли да направят примерно техните роднини, за да им помогнат?
Aко са роднини от първа линия - майка, баща, брат, сестра, дете, те имат право по Закона за защита от домашното насилие лично да поискат незабавна защита, писмено, от районния съд, за лицето, което е жертва на насилие. Те имат специален статус, могат вместо жертвата да поискат защита. Почти не е известно, но тези хора имат специфична роля. Роднините от втори или от трети кръг биха могли да бъдат консултирани, ако не са в състояние да убедят жертвата да се погрижи за себе си или да предприеме някакви сериозни мерки, да се обадят на тези от първа линия, които също са им роднини, за да бъдат предприети в крайна сметка някакви мерки.
Например млада жена, наскоро омъжена, живее със съпруга си в друг град или държава - майка й и баща й търсят помощ и ние консултираме родителите, че те имат право да подадат искова молба по Закона за защита от домашното насилие. После вече нещата много зависят от компетентността на съда да разпознае наличието на насилие, защото жертвата може да се яви в съда и да каже, че няма такова нещо. Въпросът е как се води оттук нататък разпитът на тази жертва, за да се установи има ли или няма казус с насилие.
През 2012 г. Комитетът по правата на човека препоръча на България да криминализира домашното насилие. Ако беше ратифицирана Истанбулската конвенция, това веднага щеше да стане задължително.
Има опции по закон. Въпросът е, че хората не ги знаят и много лесно абдикират с "институциите нищо не правят" - ние не сме ги адресирали институциите. Много често хората отиват и си пускат жалби в полицията, но не това е мястото. Полицията се занимава с Наказателния кодекс и тя е страна, когато става дума за престъпления и нарушения на обществения ред. Районният съд е мястото, където една жертва на домашно насилие трябва да отиде.
Не е ли по-лесно тогава домашното насилие да влезе в Наказателния кодекс?
Има препоръки към България домашното насилие да бъде криминализирано. Още през 2012 г. Комитетът по правата на човека препоръча това на България. Ако беше ратифицирана Истанбулската конвенция, това веднага щеше да стане задължително.
Тогава всичко ще стане много по-лесно. Много по-сложно е да обясниш, че хората трябва да ходят в районния съд. Пак е вариант, разбира се, но не е нормално да викаш полицията за нарушаване на обществения ред, когато има потърпевш човек в момента и е застрашено здравето му.
Те идват. Дори да се каже, че има скандал между съседите, те идват. Обичайно процедурата е да съставят протокол на извършителя по чл. 65 от Закона за МВР - да не насилва жена си, да не нарушава обществения ред. Но понякога полицаите не могат да се ориентират какво точно се е случило и съставят протокол и на жертвата (да не предизвиква, да не дразни) - и двамата се оказват с протоколи. Имаме парадоксални ситуации - поне четири случая такива знам. Двамата пускат на следващия ден искови молби по Закона за защита от домашното насилие - единият да не доближава другия и обратно, като включват и детето. В един момент излиза, че според тези заповеди няма кой да гледа детето, трябва да го изведат в кризисен център.
Какви са мерките освен криминализирането на домашното насилие? Какво друго би могло да бъде променено лесно, за да може по-бързо и по-ефективно да бъдат решавани тези случаи?
Не може да се криминализира абсолютно всичко. Някои форми на психически тормоз, икономическо насилие, дисквалификация няма как да бъдат криминално деяние, те не могат да бъдат доказани. Те и сега много трудно се доказват. В България има едно тълкувателно решение на Върховния касационен съд, което казва, че дори без инцидент на домашно насилие системният психически тормоз може да е повод за ограничителна заповед, но въпреки това съдилищата много рядко постановяват такива ограничителни заповеди, защото много трудно се доказва, няма експерти.
Кои са тези форми на психически тормоз, за които говорите?
Например следенето и преследването - тежка форма на психически тормоз, която довежда до много сериозни последици.
Нещо, което в момента е голям проблем: установяването на домашно насилие по никакъв начин не е повод за задържане на извършителя му. Тоест, за да бъде задържан, той трябва да е много опасен, жената да има тежка телесна повреда или да е в безпомощно състояние. Другият вариант е при подписване на протокола полицаят да направи устно разпореждане "Господине, не посягайте на тази жена." и той да отговори с "Вие ли ще ми кажете?". В този случай ще го задържат по Закона за МВР, а не по Закона за защита от домашното насилие, защото е репликирал устното разпореждане на полицая.
На практика няма как да задържиш домашен насилник от първия път. Ако след този инцидент на другия ден жена му извади Заповед за незабавна защита, той не може да я доближава. Ако той пак посегне, ще го задържат, защото е нарушил решението на съда, което е престъпление. В момента общо взето са вързани ръцете на полицаите. Това е основното нещо, от което те се оплакват.
Задържането е в Наказателно-процесуалния кодекс, може би там трябва да има промени?
Да, там трябва да има промени. Заповедта за незабавна защита, постановена от съда, се издава в рамките на 24 часа от подаване на исковата молба от страна на жертвата. Тази заповед влиза в сила веднага, защото тя има такава функция по закон. И не е задължително да бъде връчвана. Но Заповедта за постоянна защита, за която тръгва съдебно дело със събиране на доказателства дали има или няма основание, трябва да бъде връчвана. Голяма част от извършителите се крият и тя на практика не влиза в сила. При незабавната защита обикновено съдът се обезпечава, като постанови само първата мярка по Закона за защита от домашното насилие, която е извършителят да се въздържа от насилие. Съдът по-рядко, само на някои места в страната, като Плевен например, постановява веднага и недоближаването.
Повечето съдилища в страната се въздържат да постановят недоближаване или пък освобождаване на съвместно обитаваното жилище. В Заповедта за постоянна защита лежат тези мерки - недоближаване, освобождаване на жилището, оставане на детето при немалтретиращия родител и изпращане на извършителя на програма за справяне с гнева и агресията.
Някои полицейски служители казват: "О, аз си имам мои начини, ти не се притеснявай, ще го спра за пътнотранспортно нарушение и ще му връча ограничителната заповед". Но това са обикновено районни полицейски инспектори в малките населени места, които си знаят хората и си ги намират по-лесно. В големите градове много по-трудно се връчват ограничителните заповеди.
Извършителите на насилие не са еднакъв тип хора, те са от невротичните насилници до хората с шизофрения, по средата са всички личностни разстройства и патологии.
Много голям проблем също така е базата данни. В България няма единна система за ограничителните заповеди и не могат да се проследят лесно извършителите. Примерно той е от София и има ограничителна заповед за жената Х. Мести се в Ямбол и заживява веднага с друга жена, която също подлага на насилие. Там не се знае, че той има ограничителна заповед в друг град. Районният полицейски инспектор по никакъв начин не може да преотврати другия инцидент. Всяка област си има собствена база данни. Това го движат областните координатори за домашно насилие. Не знам как тази единна база данни може да бъде създадена със закон, но я няма в момента.
А какво се прави за самите насилници?
Единственото място, откъдето може да бъде направено финансиране за извършители на домашно насилие, е фондът по чл. 6 от Закона за защита от домашното насилие, към Министерството на правосъдието. Това е фондът, за който толкова се говори напоследък. Наскоро обявиха конкурс, срокът за кандидатстване беше 22 март. Проектите са за 6 месеца. Тоест една организация пише и печели проект и 6 месеца ще има програма за извършители. Събира екип, обучава, информира съда и тъкмо ще заработи и трябва да закрие програмата след 6 месеца. Тогава съдът какво прави? Съдът не може да постанови мярка, а извършителят да е в неизпълнение по дефиниция, защото няма къде да отиде. Съдът трябва да впише в решението си като мярка за защита да отиде човекът на еди-кой си адрес, в еди-коя си организация за програма за извършители на насилие. Да де, а като го впише, а организацията няма пари и не функционира вече?
Особена е работата с извършители - психологът, който може да си позволи да работи с извършители, трябва да бъде изключително квалифициран.
Има ли такива?
Много са малко. Извършителите на насилие не са еднакъв тип хора, те са от невротичните насилници до хората с шизофрения, по средата са всички личностни разстройства и патологии. За да можеш да работиш с този широк спектър, ти най-малкото трябва да имаш 10 години практика, да си с терапевтично образование, което означава след магистърската програма да си учил още поне 5 години, да имаш собствена терапия, да си под супервизия, това са изключително сериозни инвестиции, в страната няма специалисти, които да се опезпечат толкова много.
И този човек за 6 месеца го локализираш в програмата и после му казваш "Довиждане". Ако ти работиш на граждански договор по 3 часа седмично, колкото да подпомагаш този процес, няма да си добре инвестиран, защото човекът, който работи с мъжа, трябва да има информация от услугата, която работи с жената.
По същия начин висят и програмите за жертвите. Те са в същото положение, защото в България няма специализирани услуги за домашно насилие, които да са финансирани по механизма на държавно делегираните дейности. Единствената услуга е кризисният център. Консултативните центрове, които са социално-психологическата и юридическата работа, са изцяло на проектен принцип в НПО сектора. И сега те се финансират за 6 месеца, след което увисват.
