Представете си следното – двама души – англичанин и румънец. Единият е очарователен, възпитан, спокоен, внимателен към детайлите, обмисля думите си. Другият е импулсивен, небрежен, на моменти невъзпитан, отчаян и груб. Можете ли да познаете кой кой е? Е, не познахте, първият е румънец.
Двамата герои на филма "God’s Own Country" работят във ферма и това, че дошлият от Източна Европа работник е всъщност положителният герой, може и да не е най-очевидното достойнство на историята, но ми се искаше да започна с него. Защото британското кино не е прочуто с любов към нашия край на света. И защото, въпреки многобройните награди и отличните рецензии, шансът да гледаме този филм в България е нищожен. С две думи – гей филм.
Джони (Джош О’Конър) е млад мъж и живее в бедна ферма някъде в северна Англия с баща си инвалид и баба си. Работата във фермата му тежи, но няма от къде да чака помощ – животните трябва да се гледат ден след ден и той се чувства заробен в родния си дом завинаги. Утешението му е само вечер в кръчмата, където се напива до безсъзнание, за да забрави всичко. Освен това Джони е гей, а това не прави нещата по-лесни – интимният му живот е хаотичен и се случва задължително далеч от дома. Въпреки всички тези наглед „смекчаващи вината“ обстоятелства, за зрителя е трудно да му съчувства - Джон е груб, намръщен и неприятен дори на вид. Един ден във фермата пристига работник, който да помогне в най-натоварения сезон. Новият работник е румънец на име Георги (Алек Секареану) и е почти пълна противоположност на своя домакин – хубав и спретнат, учтив, внимателен и търпелив и към животните, и към хората. Все пак, когато остават за дълго насаме се оказва, че двамата имат нещо общо.
Филмът е дебют в игралното кино за режисьора Франсис Лий и той го е снимал в родния си Север, където баща му още държи ферма и където земята наистина е само божия – хората не могат нито да я разберат, нито да я опитомят. Извън доста бруталните и натуралистични сцени с раждащи животни в началото, във втората си част филмът е страхотно красив, прекрасно сниман, а грозноватият Джони направо става хубав. Впрочем на наградите Бритс актьорът специално благодари на гримьорите.
Наглед обикновена история, немногословна, пестелива и на действия, и на думи, а наистина трогва много и се помни дълго. Може би защото е толкова истинска и защото свършва добре – с надежда и нежност. А на тази божия земя можем да се надяваме само на това.
