Прекрасен текст и история, която има почти безкраен драматургичен потенциал. Интересни герои, при това много, с енигматична жена в центъра на събитията.
Наталия Петровна е красавица, жена отегчена от вечно повтарящите се лица и събития и жадуваща за нещо различно, за истински емоции. Съпругът й е богат и зает, той я обича, без изобщо да я разбира. Най-добрият му приятел също я обича, но я разбира прекалено добре. Наоколо съществуват в мирно безвремие свекървата и нейната гувернантка, районният доктор, глуповатият съсед и младата храненица Верочка. Пристигането на симпатичния студент Алексей става катализатор за драми и конфликти, които ще засегнат всички в имението. Това се случва в един слънчев и безгрижен летен месец. [[more]] Постановката на Варненския театър по тази най-известна пиеса на Тургенев е провал почти във всяко едно отношение. Текстът е поднесен декларативно, буквално и неизразително, актьорите рецитират, сякаш четат, а емоционалната им престореност, която не е неуместна в контекста на историята, стои фалшиво и дразнещо. Дори чудесният Стоян Радев в ролята на Ракитин, който започва много добре и единствен прилича на реален човек, с напредване на действието се поддава на общия тон и започва да звучи неестествено.
Декорите са черни и абсолютно по нищо не напомнят слънчево лято, а костюмите с много малко изключения са неуместни като цвят и кройка, за да бъдат допълнение на случващото се. Единствено сцената с пускането на хвърчилото от малкия Коля е интересен акцент, но това е крайно недостатъчно, за да спаси спектакъла.
Режисьор е Стилиян Петров и вероятно зад статичното говорене на сцената има някакъв замисъл, но за мен този формат няма никакъв потенциал да предаде смисъла на текста на публиката. Изобщо най-мъдрият съвет в този случай ми даде Боян Атанасов: „Гледай екранизацията на пиесата – „Две жени“ с Рейф Файнс.“
