Общество

Морков или тояга?

Момичетата говорят

Морков или тояга?

Провокирани от историята с писмото на второкласника Боян до Министъра на образованието, няколко майки си поговориха за практиката на поощренията и забележките в училище...

Анелия Зиновиева: Ох, как да кажа - далеч съм от мисълта, че това беше правилната форма да се повдигне темата. Езикът на писмото е меко казано далеч от езика на дете във втори клас. Мен лично много повече би ме затрогнал разговорът между детето и родителите му или неговите учители, които са съдействали за написването на писмото. Детето пита министъра, който благо гледа, кима и със заучени брюкселски тон и думи се съгласява. Значи какво излиза - родители, учители, директори, нива в Министерството на образованието пасуват и детенцето пише писмо на министъра...

Елена Миланова: Аз съм малко наивна и първото нещо, което си помислих, не беше, че това е PR акция. Темата е интересна и ме накара да се замисля за това какъв ефект имаше върху мен самата система, в която се наблягаше повече на тоягата. Ами първото нещо, което си помислих, беше, че тази система вероятно е допринесла за моя страх от провал, който ме възпира да поемам рискове и оставям редовно нещата на ниво идея. Това е просто страхотен начин да си провалиш живота – страхът от негативната оценка, от критиката, пораждаща съмнението, че не ставаш и т.н.

Косара Чигирева: Вярвам, че децата трябва да получават похвали, когато се справят добре. Никога не съм вярвала, че едно дете може да се мотивира от забележките - те са за родителите, не за децата. Не е важно дали това е PR акция или не. За мен е по-важно децата ни да имат допълнителен стимул да се справят по-добре със задачите, които са им поставени.

Смиляна Димитрова: Мен лично малко ме подразни раздухването на „проблем”, който... не съществува. В детската градина и начален курс на училищното образование масово се използват поощрения от типа на печатчета, стикери и даже огромни шестици, и то преди официалното им въвеждане във втори клас. Именно преди този етап се използват и различни форми на бележници, в които педагогът вписва бележки относно постиженията и поведението на детето, като това в повечето случаи са похвали. Всичко зависи от конкретния учител и неговата изобретателност. Смея да твърдя, че това е масова практика.

Левена Лазарова: Не разбирам, при условие че поощренията в училище са масова практика, защо да не се регламентират? Значи няма проблем бележниците да се променят. Мен лично не ме дразни цялата тази история, дори да е ПР кампания, защото щом даден символ е морално остарял, той трябва да бъде сменен. Защото символите са важни. Да си бяхме стояли с петолъчката на Партийния дом тогава!

Преслава Петрова Фентам-Флетчър: Спомням си, че „намаляваха” поведение, което, разбира се, като израз е неправилно, камо ли като дисциплинарно средство. Сега така ли се нарича още? Моето дете учи в английската система, където се измерват „усилията”, които детето полага по пътя, а не само оценките, които получава в резултат. Тоест Борис знае, че ценят положения от него труд (на всеки две седмици получаваме доклад с оценка на усилието му по всеки предмет). Академичните оценки са веднъж в срока като своеобразен резултат на постигнатото за периода. Дисциплината се наблюдава постоянно, но по-скоро с цел поощряване, иначе дисциплинарни последствия има след най-малко две вербални предупреждения. 


Анелия: Моят син е в първи клас. И редовно има и поощрения, и забележки. Поощренията са интересни и ги измисля всеки учител - дали класната, дали госпожата от занималнята, дали госпожата по английски език или бит и техника. Единият учител, освен браво, отличен, добре и др. слага различни печати - коте, куче, пиле и др., и класът знае кое животинче какъв код носи. Създава се общност и усещане за живот, който е контролиран от децата и учителя, и това си е тяхно. Нали така искаме да създадем самостоятелни личности!...  Това с бележника и допълнителна графа в него... ми не е в това въпросът.

Елена: От друга страна, не разбирам и твърде модерното сега потупване по рамото за всяко нещо. Тази идея, че една личност е просто уникална, ми се струва не по-малко вредна. Познавам деца, които са отглеждани с идеята как светът нещо им дължи, защото са просто уникални и сблъсъкът с реалността е доста болезнен, когато разберат например, че между получаването на дипломата и нуждите на пазара на труда може да зее огромна бездна. Така че вероятно трябва да се намери балансът – повече редчета за смислени поощрения и по-малко редчета за неградивна критика.

Смиляна: Всъщност от позицията и на педагог, и на родител признавам, че има проблем, но той е с противоположен знак! В стремежа си да не вкараме децата си в матрицата, в която се опитваха да вкарат нас, в стремежа си да ги изграждаме като уверени личности, а не да ги мачкаме, както са правели с нас, ние понякога създаваме мързеливи и самоуверени до наглост хлапета. Да, подрастващите трябва да имат увереността, че могат, за да вървят напред. Но ако балонът е пренадут, все в един момент се пука. Защо забравяме, че именно трудностите и неуспехите са тези, които ни карат да полагаме повече усилия и да се стремим към усъвършенстване? Не съм привърженик на писането на „отличен” на килограм. Поощренията трябва да са заслужени и с мярка, а не задължителни, само и само да е доволно и усмихнато най-милото ни. Пораженията при тази крайност са също толкова потресаващи, колкото и от „оценката” само със забележки.

Анелия: Поощрения има, както разказах по-горе. И това са поощрения, които обогатяват детската душевност, градят страни в характера на малчуганите и може ние, родителите, дори да не разберем за тях. Да не видим похвално писмо, медал и друг символ и да си кажем - а така, не оценяват и не поощряват детето ми, а то е толкова умно и талантливо. Я да пишем на министъра. Ако детето сутрин става и тръгва за училище с нетърпение, с желание - значи има какво да го вдъхновява и окрилява.