Начин на живот

На Лазаровден в Драгалевци!

Говорим си с Нина. Всички в Драгалевци я познават – жена, която носи светлата аура на добрите хора.

Говорим си с Нина. Нина е майка на Кристина и Карина. Всички в Драгалевци я познават – жена, която носи светлата аура на добрите хора. Една нейна усмивка или закачка, и денят е по-светъл и хубав. Нина е от хората с корени – това си личи в отношението й към другите, към миналото и към бъдещето. А нейните корени са дълбоки, много дълбоки! И са в Драгалевци, където след месеци бродиране, везане, плетене, събиране на информация, спомени, снимки, тършуване по тавани, репетиции на песни и ритуали, тя, заедно с куп себеподобни драгалевчани, съвсем сами, са се заели да съживят корените на Драгалевци. Чрез децата си.

Първият въпрос, който ми идва наум, е "Защо?".

Драгалевци, въпреки че в квартала се заселват все повече нови хора, е много стар и навремето не е имало къща, чиито членове да не участват във всеки един празник – Цветница, Лазаровден, Великден, Коледа, Тодоровден, Сирни заговезни или, както тук му казваме, Поклади. Драгалевци е дълбоко свързан с българските традиции, богато наследство имаме от песни, танци, носии, които са специфични за нашия квартал. Не става дума дори за шопската етнографска област като цяло, а конкретно за Драгалаевци! Това е изключително богатство, би било ужасно, ако тези неща един ден изчезнат. Решихме постепенно да възстановим ритуалите за всички празници, които са се празнували много пищно тук, започвайки с лазарките, защото те наистина са с уникални за България носия и песни, а освен това са и много популярни. В Драгалевци не е имало лазарки от десетилетия.

Кои сте вие?

Миналата година, с няколко майки, председателката на читалището и учителка от училището, възродихме идеята да съберем отново децата. Помогна ни много и народният певец Иван Захов, както и много бивши лазарки, които са майки, лели, баби на днешните. Аз също съм била лазарка и много исках моето дете да разбере какво значи това. В Драгалевци за съжаление голяма част от бабите, които са били лазарки навремето, ги няма вече, но посетихме баба Мара, която е водила лазарски чети да обикалят Дргагалевци. Този контакт беше невероятен – да ни припомни, да ни разкаже и най-вече да ни вдъхне онзи дух на отколешното, без който нямаше как да се получат нещата така хубаво.

Интересно ми е как убедихте децата да захвърлят таблетите и да участват, струва ми се невероятно, нали винаги говорим за тях като за хора на друго време, друг свят!

Децата са драгалевчанчета (7-14 г.) и сякаш по кръвен път се предава това желание да попият тези неща. Освен това са във възраст, в която са много податливи. Стига човек да знае как да им предаде емоцията с думи, да им покаже и да ги убеди да започнат, нямат спиране. Вчера една майка ми написа, че детето й не спира да повтаря, че иска пак. Независимо че завършиха Цветница на площада в Драгалевци под небивал проливен дъжд... Всичко е отношение. Това, което видяха в очите на хората – любовта, благодарността, че ще запазят по този начин спомените за родовете ни, това не може да се предаде с думи. Тези неща също стимулират децата. Събрахме около 35-40 дечица, а за догодина има още повече желаещи. Репетициите продължиха повече от два месеца.


Носиите са невероятни! Онзи ден четох за японските кимона и се впечатлих от това колко сложно е всичко, колко символика, статус носят тези дрехи, колко приемственост, а после видях вашите носии, които ме изумиха дори повече!

Носиите са характерни за Драгалевци и като цяло за шопската етнографска област. Лазарските носии, които представихме, са абсолютно автентични! Шопската носия се състои от риза, литак (сукман) – вълнен, черен или тъмносин, чорапи, цървули. По литаците се шият и семпли украси, но специално лазарската носия е максимално изчистена. Тя се състои от черен вълнен литак с бяла памучна дантела отдолу. Семпъл е, защото красотата на лазарките идва най-вече от украшението на главата и акцента пада върху това. Освен литака, има колан с пафти или още по-масивните чапрази, които са ръчно ковани от сребро. Някои от децата имат такива, запазени в техните родове, които се предават от поколение на поколение. На краката обуват вълнени чорапи, някои баби плетоха на внучетата си, оплетоха и за други деца. Някои лазарки си имаха стари чорапи. На краката обуват цървули.

Най-интересното, сложното и красивото в носията на драгалевската лазарка е ризата! Обикновено това са кенарени ризи, които са пошивани с шевици, а ръкавите се наричат „свиленици”. Това е изключително фина бродерия, която не оставя празно място върху плата. Шие се много ситно и гъсто. Има най-различни шарки, като червеното преобладава. Повечето деца бяха със свиленици, които са шити преди 60-70-80 и повече години от бабите и прабабите им, на газени лампи, по седянки и т.н. И накрая – украсата на главата, която се нарича „косичник”, но драгалевската се казва „лалета”. [[quote:1]] Лалетата се състоят от много цветя, обикновено стотици, правени на ръка, всяко поотделно. Тези цветя се зашиват на самата основа. На челото има украса от мъниста, пайети, цветни камъни, шевици и пендари. Тази част, която е на челото, се казва „колбаш”. Герданите, които висят почти до кръста на лазарките и започват от самото лале, се наричат „пелешки”. Те са низани от мъниста, пак едно по едно, цветни и най-различни. На шията си лазарките слагат още гердани и пендари. А накрая, отзад и най-отдолу, самото лале завършва с пендари и дрънкулки. Тази част се нарича „цали”. Те дрънкат, докато лазарките танцуват, и така трябва, защото това са обредни танци, обикновено съпроводени с такива звуци. И най-накрая на лалето се забожда т.нар. коило. Това е тревата „стипа”, която обикновено е готова юни месец, около Еньовден. На кръста си лазарките имат и по две кърпи, с помощта на които изпълняват лазарските танци. С това се изчерпва лазарската носия, чиято подготовка отнема изключително много време, месеци, и е много трудоемко, много.


В какво точно се изразяват ритуалите за Лазаровден и Цветница?

Започват още на Лазаровден по изгрев слънце. Лазарките биват благословени и от долния край на селото тръгват на изток, като обикалят всяка една къща, в която биват поканени. Обикновено не се влиза в къща, където има починал човек, и затова именно лазарките влизат само по покана. Но честно казано хората ги чакат на улиците и за всеки е огромна чест и радост, ако лазарките попеят в двора му.

Обикновено лазарките пеят още на улицата, за да могат да ги чуят хората и, който пожелае, да им отвори. Имат си съответните песни, които пеят, докато ходят по улицата. Когато стопаните ги извикат, лазарките започват да изпълняват песен за влизане в двора, която е специфична, със специфичен текст и мелодия. След това се поздравяват със стопаните и питат на кого да попеят. [[quote:2]] Лазарките имат песни за всеки – за малко момче и момиче, за възрастен мъж, за млада неженена девойка, за млад ерген, за къщата, за бебета, за близнаци... Много песни имат, и каквото пожелае стопанинът, това пеят. Как протича – разделят се на две групи в двора от по 4-6 момичета, а две застават отпред да играят. Едната група пеят, другата отпяват или „окат”, както казваме в Драгалевци, а двете девойки, които играят, изпълняват обредния танц „шетане”. След като приключат, „шеталиците” слагат кърпа на рамото на домакина и той ги дарява с пара и яйца. След което лазарките си тръгват, като на излизане от двора изпълняват и песен за излизането. И така до следващата къща. На Цветница също обикалят и по залез се събират на мегдана, където се изпълнява ритулалът „Кумицата”. На една точилка или, както казваме тук, разсукалкя, се хващат с по една ръка най-големите лазарки и, която е най-отгоре, тя води хорото на кумицата, на което се пеят песни за нея. Тя чупи питка, която е омесила, и дава по залък на всяка лазарка. В хорото се включват всички лазарки от поколенията.

Заучаването на песните и танците е много трудно, защото е много специфично това пеене с окане, танците са в такта на ръченица, но са обредни и краката се провлачват. Изисква доста усилие, докато се координира самият танц шетане с пеенето. 


Разкажи повече за това, което се случи в Драгалевския манастир!

Тази година родители предложиха лазарките да бъдат благословени от свещеника на Драгалевската света обител. Той се намира в полите на Витоша и е едно прекрасно място, което се поддържа по изключителен начин от монахините в манастира и свещеника. Този манастир е женски. Стопанин на манастира е архимандрит Алексий Тасев, който прие идеята за благословията на драго сърце и беше изключително благоразположен. Посрещна лазарките рано сутринта тържествено, изпяха му лазарски песни, дари ги с яйца, както повелява традицията. Освен това всяка лазарка получи от него книга! [[quote:3]] Това е изключителен жест, книгата символизира знание, мъдрост и все такива прекрасни неща... Отецът е изключително сладкодумен и остроумен и знае как с думи да зарадва всички миряни, дошли в манастира. Същото се случи и сега при посрещането на лазарките и беше прекрасно! Още повече че тази спонтанна хармония между църквата и традициите освободи една емоция, която все по-трудно се среща – непринудена радост и одухотвореност!

Оттук нататък какво ви предстои?

Оттук насетне ще изглаждаме всички малки подробности, защото, за да бъде обичаят това, което е бил, трябва работа. Драгалевските лазарки по всички фолклорни фестивали, на които са участвали, са взимали все златни медали. Основната ни идея е да можем да поработим още малко, за да излязат на фестивали и да популяризираме още повече тази традиция, защото тя носи изключителен заряд. Искаме да възстановим и другите обичаи – коледуването, конските кушии по Тодоровден и ритуала Тудурица, празненствата по Сирни заговезни...

Наистина е трудно да се опише това нещо, то може само да се види – мокрите онзи ден до кости хора на площада как прегръщат лазарките, как играят в пролетния дъжд с тях, как в очите им има радост, сълзи и това, което ми направи впечатление – обединеност, одухотвореност и доброта, които са ни толкова нужни!