Това са документите, с които моите баба и дядо – и двамата с нансенови паспорти – придобиват българско поданство. Тя е полякиня, той руски офицер, които бягат от гражданската война в Русия. Знаете ли какво е нансенов паспорт? Това значи, че никое място на света не ти е родина. Понякога се опитвам да си го представя – не мога. След кратък престой в няколко европейски страни, двамата намират убежище в България – идват с няколко книги, една икона, златен сервиз за чай – разпродаден парче по парче, за да оцелеят – и комплект сребърни лъжички, които сега пазя като зеницата на очите си. Всеки Великден правя пасха и кулачи, на които бабушка ме е научила – спомен от изгубената родина на нашето семейство.
А фамилията ни – Павлович – е от един далечен сръбски пра-прадядо, който дошъл като участник в Сръбско-българската война – като враг – но се влюбил в българка и останал. Приели го, задомил се, отгледал децата си тук.
Свекърва ми е от семейство на гръцки преселници. Това е езикът на родния й дом, и досега за Коледа тя ни прави малки сармички и други гръцки гозби, които знае от баба си.
[[quote:1]]
Това са историите на много други български семейства. Замислете се колко от нас имат някъде в рода си бежанци – хора, дошли с една каруца багаж, за да намерят тук дом. Мислите ли, че са били красиви, усмихнати и дружелюбни? Честно да ви кажа, аз смятам, че не – били са отчаяни, разочаровани, намръщени, изтощени и грозни. Такива са хората, които бягат.
Сега тук пак идват хора, които търсят подслон. Ние не сме длъжни да ги обичаме. Но сме длъжни да помним откъде идваме и да ги приемем.
