Любов и други бедствия

Пиша ти да ми свършиш една работа

Винаги съм мислела, че доброто отношение към хората е възпитанието.

Пиша ти да ми свършиш една работа

С мен се свърза бивша съученичка, с която не съм се виждала от абитуриентския бал, тоест неизброимо много години. Представи се коя е, а следващото изречение беше „Абе, пиша ти да ми свършиш една работа.”

Последва мое „Не”, на моята възраст това ми е все по-малко проблем. Проблемът ми е, че това отношение го срещам често, то е една малка епидемия.

Да получа съобщение по някоя от социалните мрежи по никое време, без никакъв увод, без „Извинявай!”, „Ще може ли?” вече не е изключение. Без никакъв респект нито от час, нито от ден, нито от семейството ми, нито от времето ми, без каквото и да било смислено протоколно въведение... това ме огорчава и отчайва. Очевидно той или тя смятат, че максимумът неудобство, което изпитват в „Пиша ти сега, защото утре ще забравя”, е достатъчно за мен, за да приема, че липсата им на интелект е мой проблем, и ей сега ще скоча от масата, за да им свърша една работа.

Дали формата на кратките съобщения не ни освобождава от нещо, което по принцип не ни е в кръвта – възпитанието? Дали оправданието, че нямаме време да сложим запетайка или главна буква или да ползваме „условности” като „Моля” и „Благодаря”, не е признак, че добрият тон и възпитанието (и дори образованието) са неустойчиви и само чакаме някакъв подходящ формат, за да се освободим от тях?

Винаги съм мислела, че доброто отношение към хората е възпитанието. „Добър ден”, „Довиждане” се учат, или по-точно дресират, в първите години. Но ако си пропуснал, може и после да се научиш – от пример и с воля. Човек всичко може, ако иска, ако го смята за ценно и важно. Но сякаш вече не е ценно и важно, а излишно. [[more]]Виртуалното общуване заема все по-големи пространства в живота ни. Няма как да се заблуждаваме, че можем да се изключим или че то не си влияе с другата реалност. Влияят си и още как! Хората стават все по-безпардонни и извън Интернет.

Случвало ли ви се е например да се чувствате слаби и лекичко унизени от това, че започвате изречение с „Ще може ли” или „Моля”, или пък се обръщате към непознат с „Вие”, а насреща ви гледат просташки очички, съскащи „Абе к’ъв се праиш”? Чувствате ли се като извънземни, защото продължавате да освобождавате място на възрастен човек в тролея и упорствате с магическите думи (които отдавна не правят никаква магия), а насреща получавате дебелашко отношение и насмешка? Чувствате ли се вече разколебани кое е добро и кое – зло?

Аз да. И това поне за мен е голям проблем.