Еднакво смислена и нужна, тази пиеса е абсолютен феномен в българския театър – на родна сцена рядко някой се осмелява да показва толкова противоречиви герои със симпатия и чувство за хумор, като реални хора, а не карикатури. Не съм изненадана, че режисьор е именно Стайко Мурджев – по някакъв начин и "Еквус" и "Франкенщайн" са именно за това: как обществото (не) приема онези, които не се вписват в общоприетите представи за "нормалност". [[more]] "Cock", чийто превод би могъл да е "член" (и този смисъл на думата е еднакво валиден в контекста на сюжета), е гей пиеса. Главните герои са заедно от седем години и отдавна са се примирили с рутината на съвместното живеене – с всички малки и по-големи кризи, скандали и изпитания на нервите и чувствата. В главните роли са Александър Хаджиангелов и Бойко Кръстанов. И двамата са изключително убедителни, но задачата на Александър Хаджиангелов е като че ли по-трудна – той е нараненият и изоставен любовник, който пречупва случващото се през призмата на огромно его и почти неконтролируеми емоции. Познавам такива гей мъже и симпатията и съчувствието ми към неговия герой са искрени. Това е много различно от родните представи за "мъжественост", напълно честно емоционално пътешествие в доброто и лошото, на което малцина са способни.
Непосредствено след началото на историята двойката се превръща в тройка и третият човек е жена. Джон (Бойко Кръстанов) е нерешителният, търсещият, колебаещият се – иронично, той е и единственият герой в пиесата, който има име. За зрителите, свикнали да поставят етикети на всеки – за удобство и по необходимост – е доста некомфортно да открият, че има хора така нееднозначни и че нуждите на тялото и ума, чувствата и нагонът може да ни дърпат в различни посоки и не е нужно винаги да изберем едната посока и да ампутираме другата. Че няма такова нещо като "нормално", не и в малкия ни личен свят.
Рая Пеева е абсолютно убедителна в ролята си на влюбена жена, уверена в чувствата и правотата си. Михаил Билалов има кратко и напълно "звездно" включване като бащата на главния герой. Именно бащата е гласът на здравия разум – човек, който е приел избора на сина си, но никога няма да го разбере.
И накрая трябва да отбележа, че съм впечатлена от реакцията на публиката в залата – нямаше неуместен смях, коментари, излишен шум или напуснали салона хора. Както вероятно и в родината на драматурга Майк Бартлет, всеки посвоему тълкува и разбира случващото се на сцената в рамките на човешкото търсене на щастие и покой. Надявам се подобна публика да има и занапред, представлението го заслужава напълно – умно, смешно и странно.
