Лица

Радина Думанян: Ролите са гвоздеи, които забиваш. Като ги изкараш, остава дупка

„Откраднат живот“ ни я показа като актриса, Пловдивският театър ни разкрива развитието й и към момента...

Радина Думанян: Ролите са гвоздеи, които забиваш. Като ги изкараш, остава дупка

Снимка: Радостина Колева

Тихо, че птица се чува, а Радина опитва да познае каква е по звуците, които издава. Не й е трудно, а и го прави с удоволствие. Това мълчание ми е ужасно нетипично, да не говорим, че я разпознавам като еуфорична и положителна, без веселостта й да я прави несериозна. Абе, има известна, такава една детска несериозност у Радина, която само тя знае как да поддържа и интерпретира. Готова е на момента да пусне хартиена ракетка да лети.

А такъв приятел се крие у нея, за какъвто всеки би си мечтал. „Откраднат живот“ ни я показа като актриса, Пловдивският театър ни разкрива развитието й и към момента, а днес ще извадим щурата й страна. Ама най-щурата.

Абе, Радина, какъв е тоя снукър, от който се интересуваш? Актрисите са дейни същества, емоционални, а това ми се вижда ужасно заспало нещо.

Как ще е заспало? Интересувам се от различни спортове. Щом някой нещо ми покаже или видя, става ми интересно и започвам да го изследвам. Със снукъра беше същото. У нас се провеждат състезания и приятелски двубои със състезателен характер. Любопитно ми е, защото там има стратегия, има точност, прецизност. Снукърът е джентълменски спорт и това ми харесва – ако някой от състезателите направи грешка, която съдията не забележи, той сам си казва. Въпреки че от това зависи мачът му. Много е впечатляващо.

В повечето спортове има агресия и спортна злоба, а в снукъра не е така… Да не говорим, че играчите винаги са с костюми и ризи.

Приласкава ме и искам да съм част от този свят. На мачове е много тихо, а аз безкрайно уважавам тишината. Парадоксът е, че в живота съм страшно шумен човек.

Затова не търпиш други шумни хора покрай себе си.

Да! Като вляза някъде, все едно свистят фойерверки. Точно затова обичам да ми е тихо. Ако има някой по-шумен от мен, се обирам веднага. Ако имах вкъщи шумоизолираща вата, щях да прекарвам много часове у дома. Обичам шума от природата, от птиците. Има един сайт за птиците в България, в който всяка една има описание, оперение, кога снася, както и звуков файл. Наумих си, че ако на ден запомням по десет птици с всеки техен звук, след някакъв период ще знам всички птици какъв звук издават и ще им подражавам. Много ми беше интересно, но съм занемарила това познание.

Само не разбрах за снукъра. Любим ти е Рони О’Съливан, ходила си да му взимаш автограф… Заради костюма и вратовръзката ли ходи при него?

Не, ходих, защото е луд за връзване. Рони О’Съливан е „ненормален“ човек. Той прави безумни неща.

Намери ли го в Instagram?

Какъв Instagram, на живо го видях. Казах му, че е много готин, и му подарих картичка за рождения ден, която сама бях направила – със снукър маса и снукър топки. Предпочитам живия контакт пред Интернет. Там съм последвала предимно музеи, галерии, #Серенгети, защото много искам да отида в Танзания. Следвам и хаштагове, свързани с пътувания, с кулинария.

Ама в Танзания птици ли ще търсиш? Защото там има и хора.

Искам да отида. Хора не искам. Искам животни.

От „Аскеер“ за изгряваща звезда, та до активно играеща в Пловдивския театър. От значение ли са такива награди?

Тъкмо бях постъпила в театъра. „Чиста къща“ ми беше второто представление. Първото беше „Възвишение“, където жените имахме общ образ. Номинациите за „Икар“ и „Аскеер“ дойдоха много набързо, последваха наградата на Пловдив и награда „Любимец 13“ в Димитровград. И сега ме питаш дали е било от значение… Знаеш ли колко пъти съм си мислила?! От материална гледна точка или дали ми носи позитиви за в бъдеще, няма такива.

Това не е като да вземеш „Оскар“ и да започнат да те искат. Дори не ми се случи да ме поканят в друго представление в столичен или какъвто и да е театър.

Не говорим да ме канят на щат. Нищо. Все едно не е било. Ама потупване по рамото имаше. Моралната подкрепа си я има и я оценявам. Продължих да играя в Пловдив и наесен ще правим единайсети спектакъл заедно. Толкова много работя, че нямам време да си помисля къде съм, какво правя, струва ли си. Смисълът е да работиш, докато си млад и имаш енергия.

Имаше премиера на „Наемателят“. Има ли вариант всяко ново заглавие да привлича хората?

Стигнах до извода, че най-добрата реклама е от уста на уста, колкото и билбордове да сложат. На театър хората идват, гледат и разнасят мълвата. В нашия театър всяко представление е различно. Предната премиера на „Дебелянов и ангелите“ на режисьора Диана Добрева я определям като спектакъл с историческа значимост за българския театър поради факта, че сме обърнали внимание на един от най-прекрасните ни поети. В „Наемателят“ е най-трудната ми роля, за която съм дала от себе си 115%. Една премиера не е финал на спектакъла, а едва началото на развитие на представлението.

Кога една роля от трудна става лесна?

Няма такава опция. Ролята не е само тя сама по себе си, а имаш и партньори на сцената, кондиция, в която трябва да се вкараш. Дори и да плавам добре и да се чувствам сигурна, не означава, че ми е лесно. Мислиш, че нищо не може да се обърка, и точно тогава се срутва някаква част от декора. Или забравяш текст, което не ми се е случвало, но съм сигурна, че сега като го казвам, утре ще забия някъде. :)

Отмина ли еуфорията покрай теб и участието ти в „Откраднат живот“?

Хората продължават да ме разпознават, което е изумително, защото от една година не участвам в сериала.

Това, което впечатлява, е какво направи „Откраднат живот“ за мен като популярност.

Има много деца, които идват в театъра специално от Велико Търново, от Хасково, от къде ли не, за да гледат спектакъл с мое участие. У тях вече живее потребността да гледат театър. Не мога да се нарадвам адекватно на това внимание. Не е само за една снимка, а се интересуват от мен като актриса. Това е социалната част на моята професия.


Държиш на грамотността. Ама в днешно време това понятие почти не съществува.

Много ученици ме чакат след представление, говорим си, обсъждаме. Понякога се чувствам като многодетна майка. :) Грамотността съществува, да. Това, че имаше един период, в който шльокавицата беше много на мода, не означава нищо. Винаги е имало неграмотни хора, но винаги е имало и будни, които са готови всичко да попият от своите учители.

Обръщаме поглед към това, към което се стремим, а не към това, което не подлежи на промяна.

Ако можеш да промениш някого така, че да обръща внимание на буквите, на писмеността, на словото, на това какво иска да каже с него и да го прави с внимание, обич и грижа, да умее да казва важни неща – толкова по-добре. С тези, които не искат, няма как да стане. Можеш да дадеш само на този, който иска да приеме. С театъра е същото. Не мога да хвана човек от улицата и да му кажа: „Ела на театър – ще ти хареса“. Не мога да го изисквам от него и да го накарам насила. Ако се превърнеш в добър пример, както аз опитах да използвам популярността си от „Откраднат живот“ – идеално. Сега прожекторът е някъде другаде, но когато беше обърнат към мен, много се стараех да казвам само важните неща. Голяма отговорност е заради тези, които идват след теб.

А лошите примери са много…

Колкото са добрите, толкова са и лошите. Ние сме по-пораснали и това ни прави впечатление. Иначе светът си е същият открай време. Не мисля, че е по-лош. По време на Първа и Втора световна война е бил по-добър ли? Поне живеем в мирно време, ако не друго. Сега всеки иска да си каже какво мисли.

Какво може да те накара да откачиш?

Някой да ми мляска с дъвка. Побърквам се. Този звук от примляскването ме изкарва от контрол: ако си в кола и това се случва до теб, но не ти е близък човекът, за да му го кажеш. В такъв момент веднага търся на кого да звънна, за да си говорим и да не чувам. Сигурно и аз го правя понякога.

Я, мина кълвач…

Кога украсяваш деня си с красиви мисли?

Мислите не си ги избирам. Те сами нахлуват в главата ми. Понякога общуването с хората ми носи много красиви мисли. Ама само с някои хора. Друг път ми иде да изляза от себе си и да ходя в гората.

Като бях по-малка, любимият ми период от денонощието беше превръщането на деня в нощ.

Имаше страхотна мистика в това. А сега няма по-хубаво нещо от това, ако се събудя рано, да изляза на улицата, докато хората още не са се пробудили. Говорим за Пловдив. В 7 часа в София вече е лудница. Сутрин, събуждайки се, го правя с благодарност, че всичко е наред. Усещам как си казвам: „Какво ли ще ми предложи денят днес?“. Нямам търпение да изляза, да видя някакви хора, да пообщувам, да се изненадам… Иначе най-много се замислям, когато чета, а това се случва доста рядко в последно време.

Четеш пиеси.

Пиесите ги уча. Не само ги чета, ами и ги уча. :) Обичам философските романи, в които не фабулата е определяща. Като чета и ми е спокойно, всичко отстрани избледнява. И започваш да чуваш и собствените си мисли, и чужди. Отваря се някакъв канал. И с играта на сцената е така, и с репетициите. Имаш чувството, че не действаш от себе си, дори и когато се прибереш вкъщи. Такива мисли съм чувала в главата си, че съм си казвала, че това няма как да е мое. Ако приемем, че душата ни е една дървена врата, преди го възприемах като нещо, което лепя по нея, а сега си мисля, че ролите са по-скоро гвоздеи, които забиваш; като ги изкараш, остава дупка. Не са ми много, не съм като големия Васил Михайлов, но имам своите роли, които са 10 дупки. А те остават следи. Тогава започваш да се чудиш: кой си ти от тези хора… Обезпокояващо е в един момент.

Ролите са по-скоро гвоздеи, които забиваш; като ги изкараш, остава дупка.

Разминавала ли си се с някого генерално?

Единственото разминаване, без да има връщане назад, е телесното, т.е. смъртта. Разминавала съм се, но знам, че ще има още много разминавания. Човек никога не е подготвен за смъртта. Има хора, с които ми се иска да прекарвам повече време, с които имам нужда да общувам повече, с които имам усещането, че мога да си кажа много неща… Трябва да се обединят трите: мястото, времето и хората.

Знам, че когато нещо не се случи, то е с причина. Тогава трябва да си търпелив и за разбереш защо се получава разминаване или събиране точно в този момент. Сега много вярвам в тези неща, но когато съм в такава ситуация, започвам жестоко да си блъскам главата: защо на мен, защо точно сега, какво не направих както трябва, къде се получи разминаване, къде не се чухме кой какво каза.

Не съм се разминавала кардинално, не и необратимо. Просто си избираш дали да обезпокоиш и други хора със своите мисли. Знам, че ако искам да чуя някого и той не ми вдигне, ще звъня 48 пъти. Избирам си доколко да съм настъпателна и дали това няма да отблъсне другия човек. Опитвам се, когато някой не ми вдигне, да приемам, че не е сега моментът. Просто на петото звънене се замислям дали да не сменя хода.