Двете причини да отида на този спектакъл, са авторът Фридрих Дюренмат и Герасим Георгиев-Геро. Очакванията ми и за двете се оправдаха до голяма степен – пиесата е смешна и умна, с чудесни диалози, а Геро е идеалният актьор за роли, в които зад комичното прозира самоирония, дори трагизъм. Постановката на Малък градски театър „Зад канала“ не успява да разкрие изцяло нито смисловия потенциал на пиесата, която е направена беззъба и кичозна, нито потенциала на актьора.
Третият положителен компонент на „Ромул Велики“ е Бойко Кръстанов в ролята на Емилиан, който успява да удържи драматичните нотки на сцена, на която всички останали герои се държат като палячовци.
Фридрих Дюренмат пише „Ромул Велики“ през 1948 г. и пиесата е доста зле приета от критиката. Нейната водеща тема за това, че бездействието може да промени историята, и неприкритите алюзии с интелектуалците на Германия, предали властта на Хитлер, са доста болезнени точно в годините след войната.
През 1957 г. Дюренмат преработва пиесата, която продължава да е комедия, тъй като убеждението на драматурга е, че комедията е единственият формат, в който може да се опише реалността. Събитията в „Ромул Велики“ са свързани със силно променени или направо измислени факти около падането на Западната Римска империя в ръцете на варварите, които впрочем в текста на Дюренмат се наричат германци. Ромул е последният император на империята, отдавна фалирала, разрушена, ограбена. Той живее на вилата си, където отглежда кокошки, и това е неговото наказание към държавата – да унищожи чрез бездействие света наоколо. Всъщност реално погледнато, Ромул няма кой знае какви алтернативи, освен да приеме финансовата помощ на най-богатия човек в империята – търговец на гащи, като му даде ръката на дъщеря си.
Всичко това в постановката на Бина Харалампиева прилича на водевил. С изключение на вече споменатите Герасим Георгиев-Геро и Бойко Кръстанов, както и на Петър Калчев в ролята на предводителя на варварите, останалите актьори са някъде в регистъра между баналното и отблъскващото. Василена Атанасова и Весела Бабинова в ролите на императорската съпруга и дъщеря нямат никакви актьорски предизвикателства и не разкриват нищо от много по-големия си потенциал. Вежен Велчовски като търговеца на гащи е отблъскващо неестествен дори и без абсурдната руса перука, а Александър Кадиев в ролята на Зенон влиза с лекота в отработената с халтури в „Сълза и смях“ роля на „педераст“ (дума, с която не бих нарекла нито един гей мъж). Изглежда неговото кудкудякане и кривене дразни само мен, защото публиката се кикотеше и аплодираше – родният театър отдавна е възпитал представата, че така трябва да изглежда смешното на сцена.
Накрая две жени на прилична възраст си говореха зад гърба ми и едната каза на другата „Много сладко“. Аз лично се засрамих и за Дюренмат, и за театъра изобщо.
