Любов и други бедствия

С малки крачки

Случвало ли ти се е да си легнеш с мисълта как от утре променяш нещата?

С малки крачки

Случвало ли ти се е да си легнеш с мисълта как от утре променяш нещата – започваш да се храниш правилно, отиваш да спортуваш, спираш да пушиш, изхвърляш всички ненужни неща от вкъщи, търсиш си нова работа, записваш се на курса по фотография, рисуване, пеене и още и още? Даваш си сметка, че не се грижиш достатъчно за себе си и че животът ти не е такъв, какъвто искаш да бъде. И решаваш, че е време за промяна! От утре! Заспиваш в юрган от ентусиазъм и мотивация.

Но на сутринта се събуждаш с някаква странна умора. Чудиш се дали пък не е някой вирус… Или пък преумора… Сякаш не ти се става от леглото. "Но нали си обеща, че от днес променяш нещата?", се разпищява като аларма един глас в теб. Въздъхваш и се чудиш сега какво да му отговориш… И си казваш "Добре де, вече знам какво искам да променя. Ще го променя, само малко да събера сили/пари, да преборя този вирус/завърша този проект/приключа с това." [[quote:0]]Само да си намира най-различни форми. И обещаната, искана промяна бива отложена. "Е само за ден, стига ропта!", ще кажеш. Но денят става два дни, седмица, след месец желанието за промяна сякаш е поизтъняло или съвсем изчезнало.

Ами не знам за теб, но на мен ми се случва често, особено когато нарамя една огромна раница с очаквания за промяна.

Да се решиш, че ще направиш някаква промяна, понякога е изтощително само по себе си. И веднага се включва един любим механизъм на съпротивата – отлагането. Но, за да бъде отлагането оправдано, промяната придобива огромни размери, става зависима от много фактори и просто няма как да не я поотложиш малко, докато не й отвориш място да се настани в живота ти, докато не й осугуриш повече… време, пари, пространство… Докато не се убедиш, че ще получиш одобрение, подкрепа, разбиране… А докато чакаш това да се случи, а то едва ли ще се случи, защото от своя страна изисква някаква друга голяма промяна, продължаваш да си живееш живота, планирайки някой ден в бъдещето да реализираш промените, които си осъзнал, че искаш да реализираш.

Много мислене, малко движение. Много често мислим за промяна, но не се задвижваме към нея.

Ако промяната е някой огромен скок, се активира страхът ни, че можем да се сгромолясаме. И понеже ни е страх, ще отлагаме, за да се подготвим по-добре. Но ако промяната е просто една малка стъпка, съвсем мъничка, ще имаме увереност, че можем да я извървим, да запазим баланс и да останем на краката си.

Когато се опитвах да правя големи скокове в живота си, дори и да се "метнех" в страшното, толкова напрежение ми носеше това, че бързо-бързо тичах обратно в сигурното, в онова състояние преди промяната. Или пък, ако нямаше връщане назад, се хващах отново за старите модели на поведение, дори в променена ситуация, за да намаля тревожността си от скока. Но една такава промяна често ми струваше твърде скъпо – отнемаше ми съня, радостта и удоволствието. [[more]]За себе си разбрах, че за мен работи промяната с малки стъпки. Извървяването на процеса от това да осъзная желанието си, нуждата да променя нещо в живота си, макар и съвсем незначително, усещането за мотивация, за надигаща се енергия, задвижването към промяната, самото действие – различно и ново, наблюдението на това какво се случва с мен докато правя промяната и най-вече – удовлетворението от това, че вървя по пътя, а не отлагам и не се отказвам. А когато се изисква да направя някой скок, сядам пред неизвестното и му разказвам за всички успешни малки стъпки, които съм направила. 

И този процес ми дава увереност, дава ми смелост, дава ми вдъхновение да продължавам да създавам промяна в живота си с все по-големи и уверени стъпки, така че да имам повече радост и удоволствие в дните си.

А коя е малката промяна, която ти ще направиш днес? Нека бъде малка стъпка, но извървяна!

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да  се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.

Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.

Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.