Любов и други бедствия

Страстта е перфектната упойка

Прикритата лудост на това момиче го вълнуваше. Дори си позволяваше от време на време да мисли за нея и да си я представя, докато прави любов с жена си.

Страстта е перфектната упойка

„Какво Ви изкарва извън нерви? Знам, че сте уравновесен, че се владеете, че това е част от работата и ежедневието Ви… Но питам – какво Ви изкарва извън нерви?“

Мъжът срещу нея разтегна уста в снизходителна усмивка. Тя усети бялата мекота на дивана, в който потъваше – мразеше такива дивани!

„Струва ми се, че повече Ви се иска да разкажете какво изкарва Вас извън нерви“, каза той и плъзна поглед по устните, брадичката, извивката на шията. Отбеляза наум колко стилно лежеше върху нежната кожа четвъртитото колие с малък син камък в единия ъгъл. Особено момиче – поддържаше безкомпромисен стил, някак непасващ за стажантка по психология, а в очите му светеха бесове от друг свят. Усмивката пък – детска.

Тя се притесни. Искаше ѝ се да извика, че се задушава, че иска да тича до някой връх и най-горе да вдиша рехавия планински въздух, да застане високо, на ръба на света, да отключи затворените порти на душата си и думите да се излеят от там – истински, живи, лични, пристрастни, без клишета, без цензура и без съображения. [[quote:0]] Притесни се и защото харесваше работата си, а всичко в момента зависеше от няколко секунди, в които трябваше или да се отдаде на себе си, или да постъпи като истински професионалист – да довърши разговора, да си тръгне и да напише дипломната си теза. Мъжът срещу нея продължаваше да я гледа. Потънал в същия бял мек диван, качил единия си крак върху другия и подпрял слепоочието си с пръсти, приличаше на реклама на скъп парфюм, или на скъпи костюми, а може и на скъпи часовници… каквото и да е, с тежка материална стойност, което само определен социален слой мъже биха могли да си позволят.

Как го бе постигнал? Тук никой не печели толкова пари с психоанализа. И целият му вид някак не подхожда на претъпканата библиотека зад него. Властта и самочувствието у този Аполон я дразнеха. Караха я да се чувства безпомощна. Сякаш е дете и има нужда от закрила! И върху нея ли прилагаше някоя от тайните си практики, с които постигаше чудеса с хорските умове?

Трябваше да си тръгне веднага! Само че седеше като залепена в проклетия мек диван и дори не можеше да стегне достатъчно мускулите си, за да помръдне.

***

Никога не е можела да се справя добре със сексуалните си влечения. Когато тя е била водеща страна – да, но случаят съвсем не беше такъв. Този мъж я привличаше плашещо силно, въпреки че не харесваше почти никое от качествата му. И все пак, видеше ли го, се изчервяваше, помислеше ли за него, се изпотяваше. А това значеше много дълги, горещи и изпотени нощи.

От известно време ѝ пращаше книги, които според него, като професионалист, би било добре да бъдат прочетени. В някои случаи предоставяше дори собствените си записки – върху някоя теория или за конкретен случай с пациент. Най-любопитни обаче бяха


онези случайните – бели листа, изписани с молив от едната страна и покрити с петна от кафе от другата. Случайните разсъждения на човек, познаващ другите човешки души, изследвал всяка необяснима химична реакция в умовете им. Толкова простичко изглеждаше всичко, поставено върху бялата хартия – но прочетеш ли втори път, те хваща страх… от хората, от техните демони, от теб самия. Върху книгите от последната такава пратка имаше червена роза – от онези с подкъсени дръжки, като за бутониера.

Пулсът ѝ заблъска влюбено, влюбено, притеснително влюбено. Този мъж опъваше много тънки нишки в душата ѝ – факт с такава тежест, че никой не подозираше какво ще последва от него.

***

Прикритата лудост на това момиче го вълнуваше. Дори си позволяваше от време на време да мисли за нея и да си я представя, докато прави любов с жена си. Разбира се, самоконтролът при него беше на ниво, недопускащо дори най-леко отклонение. Професията му позволяваше да достига с няколко думи дълбоко зад видимия свят на жените. Сякаш виждаше зад техните ретини и се просмукваше като кръвна клетка по артериите им – започваше от пръстите на ръцете, преминаваше през диафрагмата (можеше да реши дали да дишат или не), продължаваше през гърдите и стигаше ниско долу в корема… усещаше всеки импулс, всяко потрепване. Знаеше какво може и какво не бива… [[quote:1]] Но пък играта с момичето… Усещаше я като кубче захаросан джинджифил. Захарта подмамваше, докато лютият нрав на младостта те кара да гримасничиш. Да я гледа влюбена, объркана и безсилна, му доставяше удоволствие. Искаше му се да я прегърне, да я съблече и да обходи с устни цялото млечно бяло женско тяло. Умираше да я вкуси, да усети дъха ѝ върху собственото си лице.

***

Видя я как припряно събира нещата си и тръгва към вратата. Бягаше като животно, изложено на обстрел. А той нямаше никакво желание да я изпуска от прицел.

***

След няколко дни получи нова пратка от „онзи“. Обеци с малък син камък в единия им ъгъл лежаха в кутия заедно с картичка, на която бяха посочени адрес, дата и час.

Чакаше в лобито на хотела вече 20 минути и бавно потъваше от срам.

„Защо навсякъде има от тези отвратителни меки и бели дивани?“, кафето се разля по светлата тапицерия, а тя заби глава в облегалката и заплака. Накрая под нея се бе образувала голяма мацаница от кафе, очна линия и червило – страшно за гледане. Потта бе направила прическата ѝ на мокри слепнали кичури. Тя облегна глава настрани и заспа.

***

Преди две седмици полицията намери популярен психоаналитик мъртъв в кабинета му. Задушен. От натъпкана в гърлото му роза – от онези с късите дръжки, като за бутониера. Уликата, която ги отведе до момичето с бесен поглед, бе колие със син камък. Намериха магазина, в който се продава, и служителката им разказа как млада госпожица купила и обеците от комплекта. Зачудила се защо не ги взела веднага, а ги изпратила в подаръчна кутия на някакъв адрес. [[more]] Намериха я заспала на собствения ѝ диван – бял, омазан с кафе и грим.

***

Страстта е сладост. Страстта е тъмна лудост, която ни кара да дишаме истински. Тя повлича, упоява и накрая умъртвява. Тя отключва демони, тя те кара да губиш разсъдъка си и да повярваш, че можеш да разполагаш с живота на едно влюбено момиче.

„Страстта би била перфектната упойка, ако можеха да я натъпчат в спринцовка. Ама не могат...“, прошепна тя, докато дращеше с изръфани нокти меките бели стени в тази тиха и приятна стая. А как мразеше такива мебели…

 

Весела Учкунова-Даскалова списва блога „Тънки лилави токчета”. Според самата нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.