Помниш ли как, когато бяхме малки, попълвахме лексикони. Най-важен бе въпросът „Кого харесваш?“. И никой не отговаряше. Ако пък наистина захаресваш някого, пращаш му бележка в час: „Искаш ли да станем гаджета?“
Искам, да! Питаш ли ме още?
Написах отговора на скъсан лист от тетрадка, пъхнах го в бутилка и го хвърлих в морето. Моето карирано „Да“ пътува към теб. С надежда.
Нека да си спомним какво се случи, след като срещнахме очи на онзи плаж, не за първи път, но само тогава по онзи начин, все едно душата ти се изпарява със скоростта на наситените пари, както учихме по физика. Ти ми купи кока-кола, мен ме беше срам, Йорданова, по география, ни се скара, че се бавим, а през нощта не можах да спя. После морето свърши и трябваше да чакам до септември, за да те видя отново. [[quote:0]] „Сега затвори очи, слушай гласа ми, заповядай в нашия живот…“, написа тя, преди да излезе, да напазарува, да вземе децата от училище, да сготви, да сложи масата и да чака…
„Прибираш се, аз те чакам по пеньоар и пантофи, а масата е вече сложена. Играта на добра домакиня приключва бързо. Усмихваш се. На дантелата върху тялото ми. И оставаме голи – голи тела и голи души.
Както е от първия ден.
Беше ме страх, но ти ми обясни: „Душата ти е гола пред мен, не се смущавай от съблеченото си тяло. То ще бъде буря, а после пристан. Ти знаеш ли каква е мощта на твоето съблечено тяло?“. И оттогава аз съм пристан, и мощ, и аромат на вишни, и сокът на плодовете им.
Нощта за нас е истинската преизподня. Дяволско създание, което се вселява в устните ни и в пръстите ни, прониква в тъканите, мускулите и ставите. Продължава все по-навътре, в органите – става сянка в белия дроб и тежест в бъбрека, слънчевият сплит изгаря и ни кара да се превиваме, сърцето ми пропуска удар, твоето наваксва, после обратно. И онази болка ниско долу, в корема, се разлива като лава.
Що за страст е това? Що за любов? Не трябва ли да е нежност, да е мекота и сладост? Що за дяволска кръв вливаме един в друг с всяка целувка, що за дяволски мисли разяждат телата ни с всеки тласък?…
Нощта за нас е болка, без която не можем, и мрак, заради който живеем. „Обичай ме така, любима“, ми шепнеш ти и се опияняваш все повече от пъклените аромати на вишневите цветове. „Ще те обичам все така“, отговарям аз.
И по белите чаршафи се разливат живителните сокове на плод. Не, не на онази ябълка. Тя би била твърде обикновена за нас. Пръскат се презрелите зърна на нар – тъмнолилави, виолетови… [[more]] Нощта за нас никога не е достатъчно дълга. Никога не докосваш достатъчно шията ми, никога не целуваш достатъчно рамото ми. Никога не спя достатъчно дълго върху гърдите ти. Изгревът е най-красив в очите ти. Изгревът е поредният ни край.
Много на брой безумни нощи отминаха в годините ни, любими. Много изгреви посрещнахме и много пъти те изпращах – само до вратата на спалнята, без целувка и без сбогуване, за да се върнеш по-бързо.
Ще намериш ли бележката в бутилка насред безкрайното море, за да се върнем пак там, където се погледнахме като деца? Ще прочетеш ли историята ни, за да спра да я пиша и за да спра да те чакам?“ – написа тя, преди да стане, да докосне леко окачената в гардероба капитанска униформа, да я прибере отново грижливо в калъфа и да затвори неговото крило от гардероба. После целуна децата по два пъти – веднъж от нея, веднъж от него, легна и запремисля какво трябва да подготви за втората годишнина.
„Свещи.
Цветя.
Ново възпоминание.“
Весела Учкунова-Даскалова списва блога „Тънки лилави токчета”. Според нея тя е най-обикновено момиче, което обича красивите думи, силното кафе и хубавото вино. Надява се текстовете ѝ да вълнуват, да предизвикват, а някой ден да са „машина на времето”, чрез която дъщерите ѝ да се докоснат до нейните отминали сърдечни размирици.
