Първата дълга разходка на сина ми беше до мавзолея на Георги Димитров. Заведохме 40-дневното си бебе да „гледа“ как разрушават мавзолея. Взривовете изобщо не нарушиха съня му, но аз и баща му доволни обяснявахме на неразбиращото си тогава дете, че си отива един символ на десетилетни кошмари, че прадядо му е пребит в милицията и изхвърлен като куче в полето, а другият е отведен за 10 години в лагер в Сибир. Обещавахме му, че лустрацията предстои съвсем скоро и че за него ще изгрее един свят, в който няма да е пионерче-чавдарче и ще може да мисли и говори свободно. Изобщо върху руините на мавзолея за нашия син трябваше да се изгради страна, в която да живее щастлив.[[more]]Тогава, преди 18 години, дори не сме си представяли колко повече ще можем да дадем на детето си – свободата да пътува, където и когато поиска, възможност да се запознае виртуално с хора по целия свят, достъп до всички книги и цялото изкуство, до което можем да стигнем тримата, и удоволствието да общува спокойно на няколко езика. Умения, зад които стоят нашата с баща му амбиция и постоянни усилия. Неща, които тогава не са били дори във фантазията ни, за да ги пожелаем на детето си.
Само че какво стана с изграждащата се върху руините на социализма страна? Зададох си този въпрос днес, минавайки покрай НДК. Синът ми навършва 18 години, а аз отново мога да му покажа само разрушение. И макар че зад рухналия паметник „1 300 години България“ има достатъчно неясна символика и последващото изграждане на войнишки мемориал е повече от нужно, фактът е този – ние пак рушим. Самата аз имам цял списък с още обекти за разрушаване, забраняване, унищожаване, заличаване… Всички имаме. Обаче с изграждането така и не сме почнали, детето ми порасна, а надеждите ни от едно време угаснаха.
Питам се къде е страната, в която децата ни ще живеят щастливи.
