От сегашната си позиция на баба на двама юнаци, връщайки се към спомените за моята собствена, както и за това как се справяха с децата ми майка ми и свекърва ми, все по-често се улавям да си мисля, че днес е сложно.
Някога, оставена на грижите на майката на моята майка, нещо, което никак не харесвах и срещу което с увеличаване броя на годините ми все по-яростно се съпротивлявах, всяко мое непослушание биваше наказвано веднага и докладвано. После правех това, което ми беше наредено. Тя ме влачеше (защото това си беше точно влачене) по разни места заради неотложните си задачи. Толкова много не харесвах тези места! Та да, ходехме на места и мероприятия, важни за нея, като несъгласията ми също биваха отбелязвани подобаващо. Накратко, това "ама аз искам", "не искам", "харесвам", "не харесвам", "не ям" или "ям само", "това не обичам", "онова обичам" са си били лично мои проблеми, от които никой не се е интересувал сериозно. При отказ от храна не само си оставах гладна, но и си отнасях най-малко една хубава караница. [[quote:0]] Отделно, от съвсем малки всички бивахме включвани в някаква трудова дейност в полза на семейството. С баба или без, всички деца от махалата изхвърляха остатъците от изгорелите въглища и дърва (преди топлофицирането). Сутрин купувахме хляб, мляко, преди още да сме тръгнали на училище, знаехме какво ресто трябва да ни върнат, ако оставената сума не е точна.
Не приемайте това като оплакване, защото независимо от задълженията и отговорностите, с които (с усърдие или с досада) се справяхме набързо, имаше толкова много игри и смях, че нямам спомен някой от нас да се е оплаквал от скука - нещо, което ми се случва да чувам от време на време от внуците си. [[quote:1]] При толкова много и разнообразни начини за игра и забава, някои от които (всъщност повечето от които) високотехнологични, една средностатистическа баба е в изключително неблагоприятна позиция днес. Още непроходили и немахнали памперса, с малките си пръстчета дечицата щракат по клавиатурите на смартфони и таблети, взират се в анимета, говорят за някакви непознати неща... Подминавам нежеланието на повечето от нас, израслите в други времена, да научат нещо повече за този странен свят на внуците, упорито засядайки в стереотипа на загрижената за това колко и какво яло било горкото детенце. Това си има своето удобство, но те отдалечава в някаква митична страна, в която потомците те пращат и общуват с теб... стереотипно.
Ти обаче се напъваш за някаква близост, за разговор, в който да може да участваш поне с някаква минимална доза на познаваемост. И ето, не само че вече знаеш що е това блог, блогър (научил си го по време на едно обучение и дори имаш един такъв съвсем неподдържан), но и с неудоволствие си изгледал някое и друго видео на влогър и си запомнил името му... Готик, Сиско, на... баба ти хвърчилото. И запазваш у себе си почудата от това, че потомците имат нужда някоя какичка или батко да им кажат на какво не ги учат в училище, сякаш те не могат сами да го открият. Ама друго си е... нищо, че е в съзвучие със съвсем бабешкото "по телевизора казаха!". [[more]] В крайна сметка не се знае колко е времето, отредено ти да си тук и сега, затова всяка възможност да се забавляваш и посмееш с наследниците, трябва да се използва. Така че... ето, ходиш и на места като Aniventure Comic Con 2017. Вярно, залите са претъпкани и... ухае на подрастващи, но пък срещаш момичета и момчета от познати и непознати светове, кралства, държави от виртуала - извънземни, еднорози, човекът паяк... А в откритото пространство може да наблюдаваш славни битки между рицари и великани или да станеш свидетел на раждането на нова Баския.
Трудно или не, безценно е да си с внуците, а споменът все още е единствената възможност да продължиш живота си и след ТОВА.
