Любов и други бедствия

Второто ми писмо до теб

"Спирам" е глагол, трудно осъществим като действие, и двамата го знаем.

Второто ми писмо до теб

Снимка: Bruce Mars

Здравей,

Пак съм аз. Не спирам да ти пиша. Нямам проблем с това, че не ми отговаряш.

Всеки път първите редове, които ти пиша, са най-мъчителни. Имам много какво да ти кажа, но формулировката ми бяга. Нали знаеш, важно е как ще започнеш, защото от това зависи в коя посока ще поемеш. Както винаги, мислите ми върху листа ще бъдат подредени в хаос, защото съм си такава. А ти, както винаги, ще разбираш всичко до последния детайл, защото си си такъв.

Понякога ни е нужно да напишем първото изречение като чернова, знаейки, че то ще си остане такова, защото казва твърде много. Вече знам как ще започна, но не знам как ще завърша.

Не слушам песни, които ми напомнят за теб. Определено произведенията, които чета, не са със заглавие "Ти". Защо ли? Защото нямам нужда, чувствам се достатъчно щастлива в собствения си свят на парадокси. Не искам да знам какво е най-съкровеното ти желание, не искам да знам за какво си мислиш, в какво вярваш, коя книга четеш, какво ти минава през ума, преди да заспиш. Не искам да знам за тези неща, защото са достатъчно тривиални, че да имаш готов отговор за всяко едно от тях. Искам просто да си говорим и да мълчим. Искам да бъдем аз и ти и да не мислим какво е удачно да кажем.

Обичам разговорите през късната вечер, когато е твърде късно, но не и достатъчно рано. По това време на денонощието сме склонни да бъдем себе си. В същото време толкова раними, толкова открити. Думите се преобразуват в лунна мелодия, която достига до душите ни и не иска да си тръгне, защото е твърде нежна и приятна, а ние не сме достатъчно смели да я пуснем да си тръгне.

Не искам да пиша повече за теб. Не защото не си важен. Именно защото си.

Защо да разтягаме локуми за неща, които знаем и за които не е нужно да вдигаме шум пред хората (така или иначе този вътре в нас е оглушителен)?

"Спирам" е глагол, трудно осъществим като действие, и двамата го знаем. По-рано споменах щастливи парадокси, нали? Хубавото на тези писма е, че знаеш колко малко написвам и колко много казвам.

Обикаляме из улиците като огньове, чакайки някой да ни потуши, защото ни е омръзнало да стоим в сянка. Безразличието, подминаванията са ни втръснали. Искаме да бъдем нечии за някого.

Пиша в сегашно време, защото това се случва с нас в момента, нали? Миналото, свършено или несвършено, все още не знам къде ще го използвам, за бъдещето ще имам нужда от твоята помощ.

В последните ми редове ще ти кажа, че независимо от всичко ще построя красив живот за себе си, не се заблуждавай, че ще се водя по теб! Няма да се извинявам, че не те впечатлявам, че не съм образецът ти за съвършенство. Определено няма да ти се извиня, че те карам да се смееш в моменти когато най-малко очакваш. Няма да се извинявам, че ти задавам въпроси, на които аз самата нямам отговори. Променям се, правя неща, които ми доставят удоволствие, казвам това, което мисля. Тук ще сложа едно многоточие, защото ме разбра и знаеш, че няма да ти кажа "тръгни си", а ще те опознавам, защото си прекрасен, бидейки ти. Твърде много ти се извинявам, тук няма да го направя.

"Не знам" е много хубав израз, защото крие надежда, несигурности, безразличие. Не знам как да завърша това писмо. Ти си избери кое от трите "не знам" използвах.

 

Твоя,
"Приятел"