Да израснеш като единствено дете в семейството може да е най-голямото щастие - от пълна свобода на действието до безусловна закрила от мама и тати. Стереотипът "единствено дете" обаче е на път да бъде разбит. Макар да са описвани като разглезени, егоистични, несподелящи вещи и пространство, несоциални, авторитарни, децата без братя и сестри имат и положителни черти.
Представите, че такива деца имат определен психологически профил имат дълбока история, изследвана в академичните среди още от Викторианската епоха във Великобритания. В края на 19-и и началото на 20 –и век психолози публикуват трудове за наблюденията си върху единствените деца в семейството. Психологът Станли Хол пише, че да си единствено дете само по себе си вече е диагноза. И нейните симптопи са ясни. Накратко: свръхчувствителност и нарцисизъм.
Влиятелният учен Алфред Адлер - виден австрийски психотерапевт и основател на школата по индивидуална психология „Адлер“, разглежда не само профила на единственото дете, но и на поредността на всяко дете в семейството. Адлер консултирал клинично деца без братя и сестри и наблюденията му са, че тези деца са опитвани в изключително негативна светлина като глезени, но с родители, които им причиняват психологически вреди.
И това е съвсем обяснимо от гледна точка на социалната антропология. В края на 19-и век семействата са имали по много деца, защо много са умирали още в ранна възраст, а раждането е било пълно с опасности. Затова е обяснимо защо единственото дете е свръхзакриляно. Подобно поведение може да се види и при животните, защото рискът хищник да отмъкне единствената рожба винаги е по-голям, обясняват от Британското психологическо дружество.
През 20-и век размерът на семействата намалява дори в общества като САЩ и Великобритания, а идеалното западно семейство е описвано като: майка, баща и две деца. "До 50-те години на миналия век всяко отклонение от тази представа дразни хората“, казва Сюзън Нюман, социален психолог от САЩ, експерт по родителство и автор на „Случаят с единственото дете“.
Същевременно филми като „Денис белята“ описват единственото дете като малко чудовище, което създава куп неприятности с мила усмивка под закрилата на любезните си родители. А медиите и филмите подхранваха идеала за семейство с две деца.
Но как тогава стои въпросът в Китай, където е разрешено да се роди само по едно дете? Реално ли е да се говори, че всяко семейство отглежда егоистичен малък император? Психологът Джинг Сю направи изследване в предучилища в средната класа в Шанхай и откри, че единствените деца в Китай много по-добре възприемат нормите за поведение в колективната среда: дисциплина, начин на социализиране и очакванията към индивида.
Противно на стереотипа в Китай единствените деца знаят, че могат да разчитат единствено на себе си в социален план и се справят по-добре, спрямо деца, които имат братя или сестри. И единствените деца по-бързо изграждат приятелства, по-лоялни са, по-добре водят диалог и се договарят в критични ситуации.
В крайна сметка обаче практиката ни показва, че да си единствено дете не значи по-добър или по-лош. А и семействата се променят. Там, където преди са се раждали много деца, вече се раждат по едно или две. Във Великобритания 40% от семействата са с по едно дете към 2017 г. Този процент е приблизително същият за Канада (38,6%) през 2011 г., въпреки че коефициентът на раждаемост в страната е рекордно нисък през 2019 г. От 2015 г. в САЩ той е бил около 23%.
