Филип Рот е един от любимите ми американски автори, но досега не бях чела „Човешко петно“. Гледала съм едноименния филм с Антъни Хопкинс и Никол Кидман и доволна от видяното реших, че книгата едва ли ще ми разкаже много повече. Разбира се, сгреших. Филмът е чудесен, но проследява не повече от половината от разказаното в книгата – и то не обезателно по-интересната половина.
На корицата на „Човешко петно“ има снимано американското знаме, което изглежда напръскано с кал. Авторът сякаш е взел една лупа и се е доближил да огледа съвсем отблизо всяко петънце и да открие, че всички те са човешки съдби и проблеми, които могат да променят и деформират и най-перфектно измислената демокрация на света. Под безпощадно увеличение попадат всички проблеми на САЩ през последните няколко десетилетия – расовият проблем, феминизмът, равният старт, затворените общества на „белите“ университети и богати квартали, системата на средното образование, сриваща се към все по-уеднаквени и ниски критерии, илюзията за хомогенност на едно общество, в което чужденците си остават неразбрани и нещастни, привидността на задружните семейства, драмата на ветераните от Виетнам, негласното разделяне на класи, ефимерността на приятелството и самотата като същностно състояние на човека – основна тема във всички книги на Рот. Всяка илюзия неизменно прехожда в своето друго и само от човека зависи да удържа думите и действията си там, където те не разрушават съдбата на другите, да умее да изслушва, да прощава и да се смирява.
„Човешко петно“ е една от многото книги, в които самият Рот присъства като герой под името Цукерман, писател по професия и разказвач и анализатор на историята. В тази книга Цукерман се сприятелява със своя съсед професор Коулман Силк и разказва трагичната история на живота му. Коулман се ражда в семейство на чернокожи, но със светъл цвят на кожата и в университета се отказва от произхода си, фалшифицира документите си, прекъсва връзките с миналото и до края на живота си живее като бял евреин, без да каже истината нито на жена си, нито на децата си. По ирония на съдбата е изгонен от университета по обвинение в расизъм. Единственият му близък човек е любовницата му, неграмотна чистачка, два пъти по-млада от него. Изолиран в младостта си заради произхода си, в заника на живота си той се оказва в същата ситуация, но по други причини.
И накрая – авторът не е мизантроп и книгата не е досадна драма. Романът е написан прекрасно, на много места е дори забавен, а част от размишленията на Цукерман са толкова интересни, че ги препрочитах по няколко пъти. Ако не ви е страх от литературните предизвикателства и от това да се изправите пред своите изгубени илюзии – прочетете тази книга!
