Вървя си протяжно по улицата, когато периферното ми зрение доловя крачещото до мен мое отражение във витрината на магазина. Спирам стреснато. Отдавна май не съм се гледала в огледало, защото едва се познах – качила съм бая килограми, нося някакви размъкнати, нетипични за мен широки дънки, потник, раница на гърба. В ръката си държа бутилка вода… В този момент отражението ми бива задминато от фигура на жена в костюм, държаща голяма чаша капучино, която отчетливо и ритмично почуква по паважа. Давам си сметка, че не мога да се позная, защото когато последно се срещах с огледалото, изглеждах точно като тази жена – втален костюм, високи токове, бяла ризка, прическа, лек грим и задължителното капучино в ръка. Изглеждах точно така – в готовност, бърза, събрана.
А сега се виждам отпусната, нехайна… бавна. Давам си сметка, че в очите на света съм поредната жена в депресия, зарязала външния си вид. Изпитвам срам, събирам си образа, напъхвам се обратно, изправям гръб и с отчетлива крачка поемам към вкъщи. Там решавам да се напъхам в секси рокличка, да си оправя косата, да сложа грим. Правя го. Срещам се отново с огледалото. Този път избухвам в смях – виждам себе си преди 20 години, ама с бръчки. Приличам на "Лудото Ленче".[[quote:0]]Глупавото огледало ми се смее и то. Дразни ме. След това решавам, че не може да е по-силно от мен някакво си огледало. Изтривам грима, разрошвам си косата, напъхвам се в пижама на дракончета. Сядам на земята пред огледалото и му се плезя. Майната ти! Добре ми е. Оставам така. Усмивката бавно пропълзява по лицето ми.
Осъзнавам, че огледалото винаги е било за мен така търсената външна оценка, външен образ, как другите ме виждат. Преди да отида при другите, питах огледалото. А от известно време то ми стана безразлично. Сякаш отлюспих от себе си нуждата да бъда харесвана.
Отново поглеждам лицето си и осъзнавам, че обичам всяка една бръчка по него, заигравам се с белите косъмчета в косата си с нежността, с която галех бебешката косичка на сина си, видях тялото си – несъвършено на вид и го прегърнах. Било толкова леко да обичаш себе си – ей така по пижама, без грим, без огледало, безусловно. Стана ми удобно вътре в мен. Уютно. Сгушено.
Мисля, че се наместих...
Автор: Деница Илчева
