1950 г., в огромен и красив парк със стар дворец пристига на почивка Сталин. Той е изморен и сприхав, придружават го неколцина верни генерали и любовницата му от 27 години – Лидия. Измъчван от безсъние, тревоги и видения от миналото, Сталин решава тайно от всички да направи в кабинета си кът, подобен на този на Фройд в Лондон, и там, легнал на дивана за психоанализа, да разказва сънищата си на многострадалната Лидия.
Междувременно в имението пристига и младият художник Данилов, на когото е възложено да увековечи вожда с монумент на Червения площад, но преди това КГБ ще подсигури неговото подчинение, като извади от миналото му тайни, неизвестни дори на него самия. Краят е предизвестен – Лидия ще отнесе със себе си тайните на Сталин в неизвестното, а Данилов ще пожертва любовта си и изкуството в името на славата.
Това е в общи линии сюжетът на едноименния роман, адаптиран и режисиран от Фани Ардан. Това е едва третият режисьорски опит на тази прекрасна актриса и в сравнение с предишния, който съм гледала, сега тя се е справила значително по-добре.
Жерар Депардийо и Еманюел Сение са в ролите на Сталин и Лидия. Това доста облекчава режисьорската задача на Ардан, работейки с двама от най-добрите актьори в съвременното френско кино. Депардийо е толкова убедителен като параноичен, недоверчив и хитър диктатор, а Сение като умна, тъжна и примирена жена, че успяват да придадат напълно човешки измерения на тази иначе доста фантастична история. Самият филм е сниман много убедително, в сиви цветове, с мъгла и сенки в ъглите, пълен с униформени мъже, лаещи кучета и странни звуци, идващи сякаш право от преизподнята. [[more]] От друга страна, за французите, дори и най-великите, завинаги ще остане непостижимо истинското лице на съветския терор. Въображението им не може да възпроизведе атмосферата на страх, където никой не задава въпроси, хората са грозно облечени, живеят семпло и скромно – включително и самият Сталин. Неподчинението не е въпрос само на личен избор, а е орис и присъда, която се разпростира върху семейството, роднините и приятелите. Всичко това не присъства в този филм.
Една притча за диктатора и смъртоносната отрова, която той разлива върху света наоколо. Красиво сниман филм, въздействащо разкриващ своите поуки, но всъщност с еднаква убедителност можеше да се казва и Диванът на Хитлер, Кадафи или Пол Пот.
