Често се случва първото изречение, първата дума, първото впечатление да бъдат погрешни. Мислейки какво е хубаво да напишем и какво е най-удачно да направим, често допускаме грешните помисли и действия да излязат от нас. Тези, които сме искали да покажем, остават заключени за неопределено време.
Искам да споделя толкова много мисли, но е трудно. Не мога да пиша като френски поет или възрожденски наблюдател. А честно да си кажем, начинът, по който дадено нещо бива предавано на публиката, е по-важен, заради въплътените различни емоции. В крайна сметка обаче аз съм си аз и ще вложа максимума да предам мислите си по-възможно най-прекия начин.
Не съм от хората, които търсят другата си половина, защото аз съм едно цяло.
Запълвам пукнатините с дълги и всепоглъщащи разговори, скъпи приятели, красиви преживявания и приятна музика. Минутите минават като векове, часовете – като секунди. Епохите, в които живеем, обновяват своя дизайн. Градовете изменят своята архитектура, хората – своите ценности, културата – важността си. Тук няма да говоря за поколенията и за обществото, в което живеем. Веднъж вече го направих. Не харесвам повторенията.
Тук ще говоря за красота. Тук ще говоря по абзаци.
Първи абзац. Замислих се колко рядко пробваме нови неща, пътуваме, казваме на някого това, което наистина мислим. Преди няколко седмици посетих изложба на творби от римския барок. Признавам си, обичам да обикалям галериите, да гледам с часове картините, които ме привличат, да се удивлявам на величието на архитектурните детайли и да намирам парчета от себе си навсякъде. Чувството, което изпитах, е неописуемо. Чувствах се сякаш принадлежа на тази епоха и че идвам днес, за да развия това, което не съм могла преди. Беше красиво и мисля, че винаги ще се връщам към онзи момент. Ключовата част е, че трябва по-често да правим неща, които ни правят щастливи, макар да се страхуваме.
Няма по-хубаво чувство от това да знаеш, че нещо те плаши до смърт и че въпреки това го правиш.
Втори абзац. Рядко пиша тъжни неща, защото тъгата не ми принадлежи, не я чувствам своя, не я искам за убежище. Винаги намирам красивото, въпреки че смятам твърде дългите описания на пейзажи за излишни и затова ще ги пропусна тук. И такива хора трябват на света. Всеки е специален по свой необикновен начин, всеки притежава огън, чрез който може да опожари едно село и неговите околности за по-малко от час. Всеки човек
се е родил брилянтен, ала с изминаването на годините тежестта на семейството, приятелите, стереотипите го отклонява от това, за което само той си знае. Накрая единственото, което чува, е, че има голям потенциал. А това според мен е една от най-болезнените обиди.
Трети абзац. Притесняваме се. Плачем. Треперим. Объркани сме. Живеем в свят на несигурност. Мислим едно, казваме друго. Обичаме, ала се страхуваме да го покажем, за да не бъдем наранени. Рядко споделяме мечтите си с някого, защото се боим как ще бъдат приети и дали когато споменем за тях на глас, все още ще ги искаме толкова силно. Дори тези неща да бъдат доведени до почти съвършенство, винаги ще я има мъката по момчето с кафявите очи или по момичето с медената коса. Влюбваме се и се затваряме в черупките си, за да могат чувствата да бъдат по-малко истински, защото когато всичко е ясно, става по-страховито. Всъщност няма нищо страшно. Всеки минава през такъв етап от живота си. Всеки се притеснява от отхвърляне. Всеки в даден момент се осмелява да прекрачи стартовата линия. Често остават неказани неща между двама души обаче. За това никой не е виновен, то просто се случва. Не защото си нямаме доверие или време, а защото несъзнателно пропускаме това, което ни натъжава. Да не говорим, че има хора, които не обичат да изразяват чувствата и емоциите си. Тези хора ме привличат още повече, защото харесвам да достигам до тяхното ядро, независимо колко години ще ми отнеме. Хората са дълбок непреодолим океан от загадки, които никой на света не е успял да отгатне досега и надали някой някога ще успее.
Влюбваме се и се затваряме в черупките си, за да могат чувствата да бъдат по-малко истински, защото когато всичко е ясно, става по-страховито.
Получиха се три различни по съдържание абзаца, но по сходство – истории. Всеки от тях ме кара да се чувствам различно, да преживявам различни моменти, да плача и да се смея. Това харесвам в себе си. Говоря за различни по полярност неща по едно и също време, но е подредено и ако някой човек прекара достатъчно време с мен, свиква, че никога не говоря за едно през цялото време. Винаги добавям изречение, абзац, история, които се различават от основната ми идея. И тук е красивото на това да бъдеш себе си.
