Общество

Добре дошъл на терминала на бедните

Терминалът, на който губиш усещането, че си личност, и получаваш това, че си товар, който трябва да бъде натоварен на самолета.

Добре дошъл на терминала на бедните

Който е бил на Терминал 1, знае, че това място е не просто отвратително. То е унизително. Оттам пътува всякакъв народ – през отрудени хора, тръгнали с робски труд в чужбина да спасяват децата си от мизерията в провинцията, до елегантни бизнесмени, чудещи се къде да седнат и да разтворят своите MacBook Air. Оттам летят тези, които са наказани за това, че летят с нискотарифни компании. Тези, на които това им е единствената опция за летене без прекачване, и тези, за които се предполага, че нямат 5.90 лв. за сандвич, който иначе би струвал левче.

Терминал 1 не е точно терминал на летище, където мирише на хубаво и чисто, нито пък атмосферата е осветена и озвучена с приканващите нюанси на шопинга. Той по-скоро напомня запусната соц автогара.

Това е терминалът, на който се чувстваш толкова зле, че нямаш желание дори да влезеш да разгледаш фришопа. Не им искаш нито парфюмите, нито водката. Стискаш зъби, топлиш сандвича за 5.90 лв. с дъха си и разсъждаваш дали няма да ти е по-удобно всъщност, ако седнеш на земята, или просто да вървиш напред-назад, за да побутнеш някак си времето. Терминалът, на който губиш усещането, че си личност, и получаваш това, че си товар, който трябва да бъде натоварен на самолета и възможно най-бързо да се пръждоса от държавата.

Опашката за проверката на багажа върви бързо, с напредването й хората се сгъстяват и във въздуха се понася едно неприятно прозрение – тук ще се преглъща нещо. Точно на завоя преди проверката, където се събират най-много хора, зее врата на едно WC, помахващо на пътниците с аромата на евтини хигиенни препрати и гледка на оставените отпред парцали, пръчки и кофи. Не бива и да си помисляш, че тази тоалетна функционира. 

Хората, които са на смяна, имат уморен вид и е очевидно, че не е по силите им да обслужат толкова народ на една лента и скенер. Докато чакам, си мисля, че има предстоящи два големи полета от по триста човека. Ясно е, че няма време за размяна на учтивости и усмивки със служителите, а и не го искам – достатъчно ми е, че изглеждат уравновесени въпреки стреса и концентрирани да не допуснат някоя откачалка да се взриви на борда.

Госпожата, която ме опипва най-щателно, сякаш ще ме настанява в килия в Сливенския затвор, изглежда, че ме ползва за някакво назидание. Не казвам, че изпитва удоволствие от това да ме накара да си събуя обувките, да обуя калцуни, да ме постави в нелепа поза и да ме обискира, но имам чувството, че показва на цялата опашка какво ще им се случи, ако си забравят крачкомерите на китката.

За да потвърди това мое усещане, докато пълзи по тялото ми, направо си казва: „Ако не искахте да ви проверяваме, трябваше да си свалите магнитната гривничка”. Защо не ме връща да си сваля гривничката и да мина отново, не знам, секюрити процедурите не са ми ясни, но всичко живо зад мен започва да си опипва китките при вероятността да е следващия публично опипан и разкрачен. На цялата сцена й липсва само една обучена овчарка, която да стои и да гледа втренчено пасажерите. Накрая жената ме подканя да се пързулна с калцуните си по-чевръсто, защото и таблетът ми, и багажът с парите и документите ми, и обувките ми стоят безпризорни и избутвани от нови и нови мърляви кутии. [[more]] Останалото е мизерия, виждали сте – мизерен фришоп, мизерни кафенета с паянтови масички на моя възраст, нищожен брой места за чакащите, на които всеки стиска багажа, забил поглед в смарфтона, поизнервени наземни стюардеси, които смятат за подходящо да споделят пред пътниците, че „Имаме такива проблеми с тази авиокомпания, че нямате представа просто!!!”. И последната капка – успешният експеримент да ни набутат максимален брой пътници от втората и третата врата на рейсчето в минимално пространство за рекордно време.

Накрая, лепкав и смачкан, попадаш в чистата, усмихната атмосфера на самолета, където няма значение дали си платил 30 или 230 евро за пътуването си. Всички получават човешки поздрав, усмивка, уважение и покана да си купят парфюм от 29 евро. 

Ръководството на Летище София сигурно не знае, но в тези нискотарифни самолети българите отдавна не гледат през прозореца, докато минава количката с храна, напитки и парфюми. Хората вадят порфтейлите и харчат парите си там, където са желани. А на Терминал 1 очевидно не са нито те, нито парите им.