„Довлатов“ - филм за пустотата

„Довлатов“ - филм за пустотата
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Да си почтен, да работиш, да обичаш, да бъдеш себе си – има времена, в които всичко това е невъзможно. Има хора, които няма да го постигнат никога освен в мечтите си. И в книгите.

Познат и превеждан у нас автор, Сергей Довлатов е истинска икона в родината си. За хората, родени през 70-те години на миналия век – точно времето, в което се развива действието на филма – Сергей Довлатов е писател, чиито текстове се учат наизуст и чиито афоризми се разпознават безпогрешно. Алексей Герман–младши – сценарист и режисьор на филма „Довлатов“, е именно от това поколение и затова е успял да заснеме удивителен филм. В него е възкресен цял един отдавна изчезнал свят, този на брежневския социализъм и неговите хора, и е пресъздадена неповторимата ирония и чувство за абсурд на Сергей Довлатов, без да са цитирани произведенията му.

Филмът започва на 1 ноември 1971 г. – денят на мъртвите в католическа Европа. Действието се развива в следващите шест дни, предшестващи най-големия празник в СССР, годишнината на Октомврийската революция. В един призрачен град – пресътворен почти гениално от Елена Окопная, съпругата на режисьора, която получи специална награда за сценография и костюми на Берлинале – из комуналки и задимени редакции бродят Довлатов и неговите приятели. Повечето са художници, чиито картини никой не излага и не купува, а най-близкият му приятел, бъдещият Нобелов лауреат Йосиф Бродски, рецитира напевно стиховете си, които никой не печата и почти никой не разбира.

Някои от тези аутсайдери имат временна работа, с която припечелват за водка, сред тях е и самият Довлатов, журналист в малък профсъюзен вестник, автор на разкази и недовършен роман, колекционер на откази от списания. Образите на Довлатов и приятелите му са почти толкова нереални, колкото са и тези на актьорите, играещи Гогол и Пушкин в заводския любителски филм. В мъгливия и неприветлив Ленинград всички те блуждаят на ръба между съня и реалността. Неслучайно сънищата на Довлатов са пълноправна част от действието.

Изборът на сърбина Милан Марич за ролята на Сергей Довлатов е едно от най-добрите попадения на филма. Външната прилика е безспорна, като актьорът е една идея по-красив от прототипа си – важно условие за идеализацията на образа. Висок, чаровен и с печален поглед, Довлатов навсякъде се отличава силно от околните, той дори на вид е „чужд“.

На места страхотно смешен, на места немислимо трагичен, но най-вече меланхоличен и напълно истински, това е филм за едно време, изпразнено откъм смисъл и душа. Мъчително живеят в него хората на изкуството, но в своята заедност и колективна изолация някак успяват да не правят компромиси и да останат верни на себе си. Мисля си, че малцина от сегашните творци могат да се похвалят със същото.

 

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...