Разтворих страниците на тази книга, преодолявайки нежеланието си да чета истории за времето на “царуването” на “корифея на науките” и “бащата на народите” Сталин в СССР. Обзелата ме меланхоличност, крехката, тъничка светлина на меката есен, мирисът на дим, печени кестени и тиква – нищо от това не предразполагаше да взема от купчината с книги “Дете 44” на Том Роб Смит. Само липсата на нещо за четене и остатъчният интерес към психологията на психопатологичната личност са причината да я прочета.
Том Роб Смит е писател от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, заинтересован от историята и дългогодишната “кариера” на серийният убиец Андрей Чакатило на територията на “страната на победилия социализъм”.
В романа личи сериозната изследователска работа и доброто познаване на реалиите от страна на автора. В крупен план и по отношение на детайлите се сблъскваме с ужасяващото и обезличаващо битие, със стремежа за оцеляване, с примирението и дехуманизирането на индивида и социалните групи, с лепкавата подозрителност и вечния страх, преплетени с официалните пропагандни идеологеми. Все неща, които е хубаво да се прочетат задължително от всички обзети от носталгия по онези времена или подлъгани от невярно представяне на тогавашното съществувание.
За мен, като внучка на офицер от Бялата армия, всеки печатен текст, разказващ за онази епоха – дори и в художествената литература – ме изпълва с известни угризения заради неверието ми относно пестеливо разказваните от дядо ми истории, които за мен някога изглеждаха силно преувеличени, плод на страдащ от носталгия човек, имащ нужда от подкрепяща мотивация за избора си да напусне своята родина. Всъщност нещата явно са били дори по-ужасяващи.[[more]]В интерес на истината, заради обичта си към котките минах малко по диагонал началото на романа, но след това чинно стигнах до последната страница и библиографията. Прецизно описаната действителност, както и повечето хора с епизодични “роли” в романа обаче, не могат да компенсират усещането от някак “западняшки” представените главни герои. Има нещо несъветско в тях, макар и донякъде моделът им на поведение да е заимстван от популярни съветски образци от типа на “повест за истинския човек”.
Финалът също е щастлив – нещо твърде нетипично за времената и мястото, в които се развива действието.
