Събуждам се от неистовото пищене, предизвикано от вдигането на външната щора на кафенето, разположено под малкия ми апартамент. Всяка вечер същият звук ми дава знак, че е време за лягане – „Хатч“ затваря, значи е време да се вмъквам в „покоите си“. А те са импровизирана мансардна спалня в стая, която запазих през сайта AirBnb. Намирам се в Хомертън – един от североизточните квартали на Лондон.
Знам, че повече сън няма да има, и отивам да си направя закуска в централно разположената дневно-кухня, която ни служи и за антре. Огромно антре с пиано в единия ъгъл. Около това помещение са разположени почти в полукръг стаите. Като го гледате, малко трудно разбирате от първия път що за място е това. Таванът му е огромен като във фоайе на хотел. Прозорците не само че не правят никаква изолация и пропускат силния вятър отвън, но и карат помещението да изглежда като хале в производствена фабрика.
Близо до вратата на моята стая още стои товарният асансьор, чиято врата днес е боядисана в кървавочервено. Добре, че е килимът в средата, напомнящ ми с цветовете си на чипровските, та малко да смекчи обстановката. Разни кабели и електрически кутии се щурат по стените, а сред тях и няколко постера в стил поп-арт. И пак чувам шума. Мразя го това място!
Казват, че Ню Йорк никога не спи. Да не мислите, че Лондон го прави? Дори и не подремва! Няма нощ, няма ден, все нещо се случва, минава, набива спирачки или включва сирена. Спалнята ми е на стотина метра от спирката на овърграунда. Тоест надземната железница. Много удобно, но и ужасно обезпокояващо. Откакто съм тук, не съм спала нормално. Не мога да се гледам в огледалото, главата ме боли, очите ми парят. [[more]] След закуската тръгвам да хвана автобус до Бродуей Маркет. Вятърът ме кара да присвивам очи, а палтото ми, сякаш излязло от роман на Чарлз Дикенс, се развява след мен. Лутам се насам-натам да намеря спирката. Добре, че са цветнокожите лелки да ме упътят. Имам среща с приятелка, също запалена кафеджийка като мен. Тоест знае ги тези тайни местенца, известни само на местните, където се прави най-хубавото кафе в града. Слизам от автобуса, пак съм подранила. И тръгвам да се разходя по пешеходната улица. Отдалеч ми мирише на ароматно кафе. Аха, значи тук е „Климпсън и синове“. Подминавам кафенето и започвам да разглеждам какво се крие зад витрините на малките магазинчета, ресторантчета и кафенета по улицата. Толкова е спокойно, а е делничен ден. Сякаш си в малък град в Холандия, а не в никога неутихващия Лондон. Вляво, зад витрината, жена на средна възраст приготвя менюто за деня в арабския ресторант, като разточва нещо като пица върху дървена ниска софра. Също като баба едно време. До нея мустакат мъж ме гледа и се чуди защо се усмихвам.
Продължавам надолу по улицата, а миризмата от кафенето не оставя ноздрите и небцето ми на мира. Сред многото работещи или още неотворени магазини виждам малка боядисана в бяло книжарничка. Поредната, която ще посетя за тези десет дни, откакто съм в Лондон. За обичащите книгите Лондон е мина с безброй шахти и коридори. Можеш да тръгнеш по който си искаш. Вече бях в една книжарница, специализирана само за пътешествия. Другата пък си беше направо бутикова – издават само жени автори, писали романи главно в периода между двете световни войни. А тази пред мен е за изкуство. Обожавам този град!
Връщам се към кафенето за срещата. Наслаждавам се на перфектно приготвеното кафе, което явно е сингъл бленд. Нали съм си кафе-сноб, разбирам ги тия работи, но за това друг път. Веднага се впускаме в оживен разговор, нетърпеливи да кажем всичко, което имаме да си кажем. И затова го обичам този град – хора всякакви, включително и ето такива като Флавия, които са златото на земята заради това, че приемат всички еднакво, нямат предразсъдъци и не съдят.
Говорим си за общите ни приятели, дошли да живеят в Лондон от далечна Австралия, за йога ретрити и рядката изложба, която вчера имах щастието да видя – непоказвани досега в Европа творби на австралийски импресионисти. И за това го обожавам този град – можеш да се докоснеш до изкуство, което няма как иначе да видиш на живо. Ако ви се случи да пътувате до Лондон, проверете какви събития се организират в момента, може да попаднете на нещо, което наистина ви интересува или ви е страст. Често и в метрото има реклами на тези събития, оглеждайте се.
Връщам се обратно към „дома си“ и пак обърквам пътя. Накрая намирам полския супермаркет и знам накъде да вървя. Решавам да направя снимка на сградата, където съм отседнала. Момче от персонала на кафенето в съседство идва и ме пита дали съм един от дизайнерите от студиото на първия етаж. Сори, ама не. Аз само минавам, за съжаление. Отварям тежката метална врата, качвам се на третия етаж и влизам в това, което е било промишлен склад допреди има-няма десетина години. Тази част на Лондон до неотдавна е била само с промишлени сгради, неприветлива и не особено безопасна. Сега обаче дори местните лондончани казват, че това е истинският Лондон. Въпреки че го няма чарът на централен Лондон, тук има други предимства. Все още могат да се видят тук-там викториански къщи, жителите са разнородни, а цените на имотите са доста по-приемливи, въпреки че са се насочили стремглаво нагоре. Транспортните връзки, както навсякъде в Лондон, са бързи и надеждни, а градини и паркове колкото щеш.
Замирисва ми на готвено – от „Хатч“ е. Приготвям си обяда на дългата дървена маса, която заема централно място в помещението. Червеният цвят на фотьойлите, килима и вратата на товарния асансьор ме успокоява. Топло и уютно е. Съседите ми по стая се прибират – млада двойка студенти от Аржентина. Прекарват си лятната ваканция в Лондон, сега в тяхното полукълбо е лято. Малко мълчаливи са, но толкова приятни и интересни. И това му е хубавото на Лондон – срещаш хора от цял свят, всеки с неговата си история и мечти.
Оглеждам се. Утре си тръгвам. Ще ми липсваш, промишлено хале, с твоите странни лампи по ъглите, мълчаливото пиано и никога нестихващия шум от надземната железница. Обожавам го това място с неговия интериор в стил „опърпан шик“, където сякаш всяка мебел идва от улицата и е била притежание на някой друг преди това. Тук има история, има и характер. Има чувство за „дом“. Само да не беше шумът.
Гери започна да изследва света преди много години, докато живееше в Етиопия. Оттогава е живяла в различни страни и сега споделя опита си с читателките си в блога When Woman Travels - място за идеи за пътуване и съвети, които да помогнат на жените да бъдат стилни и да пътуват повече. Можете да се свържете с нея във Facebook, Twitter, Pinterest или Instagram.
