[[more]] Напускаме Мексико и се отправяме към Белиз. По-точно към един от 450-те острова на Белиз — Кий Колкър (Caye Caulker). Прекарваме известно време на пристанището, откъдето трябва да се качим на водно такси. Бавим се, защото една усмихната дама на средна възраст чака три свои приятелки, които ужасно закъсняват. Един час по-късно шумната компания най-сетне се събира и тръгваме. Предстоят ни повече от два часа пътуване с лодка. А водното такси не е открито и просторно, а е затворено с прозорци и досущ прилича на маршрутка. Веднага след тръгването разбирам защо е така. Скоростта е голяма и водата се разбива високо в прозорците. Застивам и гледам втренчено навън. Морето, небето, шумът от поренето на вълните. Слънцето свети в очите ми и известно време водя мисловен разговор с него. Не усещам как минават два часа. Само знам, че ми е хубаво.
Дървен кей. Залез слънце. Мълча. Тесни сковани дъски, които скърцат под краката ни. Пясък.
Вървим към хостела, минавайки покрай малки красиви къщички и палми. Стъмва се. Рязко, като по даден сигнал, ни подгонва мощна вълна от гладни комари. Тичаме. Хостелът ни се казва Dirty McNasty’s и е парти мястото на острова — шумно, пренаселено и с безплатен ром всяка вечер. Тук ще прекараме две вечери. Мятаме си багажа в стаята, напръскваме се обилно с репелент и излизаме да хапнем някъде. Аз съм като омагьосана. Шарено е, приказно е. Местните живеят в бунгала, боядисани в ярки цветове. Най-високите сгради са на три етажа. Никакво разточителство, никакъв лукс. Само лежерна красота и спокойствие.
Барчетата и ресторантчетата са непретенциозни, сковани от дърво. Минаваме покрай една жълта барачка, изрисувана с лилави букви: Fran’s Grill. Пресреща ни едричка и много усмихната дама, облечена в розово. Това е Фран. Кани ни да вечеряме в нейното заведение. Менюто е омар с картофи, ориз и чеснов хляб. Също така са включени и неограничен брой безплатни коктейли с ром. Неописуемо вкусно е. Ромът също си го бива. На масата вече сме се събрали шест души, смеем се и си разказваме кой откъде идва и накъде отива.
На сутринта тръгвам да изследвам острова. Тук няма асфалт, автомобили и признаци на забързано модерно общество. Има пясък, палми, кокосови орехи, колела, местни хора с расти, гледки и усещания. Има и нещо много важно, олицетворяващо живота тук — ултимативното и емблематично напътствие: GO SLOW! Веднъж една туристка си вървяла по пясъчните улици, но явно е бързала за някъде. Местен жител се провикнал и й направил забележка да ходи по-бавно, защото иначе щели да я глобят.
Интересно наблюдение е фактът, че магазинчета на Кий Колкър се държат от китайци. Вътре има всичко, мирише странно и китайците не са от най-любезните и услужливи продавач-консултанти.
Докато се разхождам, няколко пъти присядам под някоя палма, за да гледам и слушам морето. По-хубаво е отколкото някога съм си представяла. Ситният топъл пясък гали кожата ми, до мен местни деца играят във водата. Истинско е.
На места забелязвам доста строителни материали и отпадъци. Строи се. В някакъв момент тук ще има големи хотели и повече туристи. Може би част от очарованието на това място ще си отиде. А може би не. Но ще е различно.
По-късно със Слав си взимаме кану от хостела, с което да обиколим острова. Купуваме си маски и шнорхели от китайския магазин с идеята, че този ден аз ще бъда научена да се шнорхелирам. Снабдявам се и с надуваеми ръкави. Ужасена съм, защото аз едва плувам, а ако нямам дъно, директно потъвам. И докато се опитвам да разбера принципа за управление на кану, носено в различни посоки от течението, трябва да обмислям и как, по дяволите, ще се гмуркам. Представям си как спираме кануто навътре в морето и Слав ме мята във водата с чисто новата ми маска и шнорхел. Е, урокът ми протича по-различно. Един час прекарваме на брега в уроци за слагане на маската и шнорхела и потапяне на глава под водата. Дори не стигам до момента с ръкавите.
Преместваме се в нов хостел, по-тих и спокоен. Това е много специално място, за което бях чела: Pause — приют за котки и хостел. Има собствен кей, хамаци, разкошен двор и котки.
Знаем, че броят на котките е около 80, но виждаме само 5-6. Сред обитателите са и още две кучета и една патица. Тя категорично смята себе си или за котка, или за куче. Гледа навъсено и високомерно, върви заедно с тях и се държи като тях.
Настаняваме се в приказно мини бунгало на средата на двора. Слав отива да се гмурка с някаква група, а аз имам задача да упражнявам шнорхелирането си, тъй като на следващия ден сме се записали на целодневен тур за шнорхелинг. Предстои ми да усъвършенствам способностите си. Първото ми препятствие идва още при прикрепянето на шнорхела за маската. Мъча се 15 минути и решавам, че трябва да намеря помощ. Съдържателката на хостела си говори с някакъв мъж на двора и аз се отправям към тях с притеснена усмивка и шнорхел в ръка. Мъжът се оказва съсед, изключително отзивчив и любезен. Помага ми и ми дава няколко съвета. Тръгвам към кейчето, слагам си ръкавите и влизам във водата. О, чудо! Получава ми се. Гордо шнорхелирам на около 3-4 метра от кея. Гледам да имам дъно, но се старая да не стъпвам по него, за да тренирам. Изведнъж плисва дъжд. Такава дива красота се случва пред очите ми, че чак е нереално! Дъждовните капки са разбиват в морето, танцуват и се аплодират едновременно. Гъстата растителност до брега натежава от дъжда и започва да се къпе в морето.
Прибирам се в бунгалото и гледам през големия прозорец. Точно до стълбите има една купчина с дърва, под които закипява живот. Виждам огромни щипки на рак, шетащи ту навън, ту навътре. Няколко рачета дребосъци се суетят в различни посоки и бързат.
Слав се прибира и горя от нетърпение да му покажа колко съм напреднала в шнорхелинга. Плувам около кея, като този път се отдалечавам значително повече. На следващия ден ми предстои голямо изпитание с целодневен тур. Треперя и се надявам да мине добре.
Следва продължение...
По професия, образование и последни данни Диляна е маркетинг експерт със завиден опит по специалността си. Обожава животни, обувки, философски разговори „по женски“ и театър. В свободното си време обича да чете книги, като най-често се потапя толковa дълбоко в тях, че после й е трудно да повярва, че не живее в 1984 г., че не е героиня в някой от романите на Харуки Мураками или че утре няма да се събуди и да закуси с Бърти Устър. Когато има повече свободно време, Диляна пътува до близки, далечни и много далечни места, правейки открития за себе си и за света. След това разказва за премеждията и чудесата по пътя си в блога си One Girl Finds. Вдъхновява се от непознати места и от хора, които случват истории. Обожава да пише и мечтае да не спира.
