Когато съобщиха, че Ейми Уайнхаус е мъртва, плаках безутешно и дълго. Чувствах се безсилна, тъгувах истински и в същото време ѝ бях ядосана, че е умряла, но и на всички паразити около нея, които не успяха да я съхранят. Не можех да слушам нейната музика дълго след това.
Миналата година след документалния филм "Ейми" извадих отново албумите ѝ и за пръв път можех отново да се срещна с нея хладнокръвно. Този филм ме накара да разбера, че просто на някои хора животът им е обречен, че има нещо в тях, някакъв ад, който ги кара да се саморазрушават, но не и без участието на близките им… Чувствителни, чудовищно талантливи хора, които са тук, на този свят, като звезди супернова – изгарят за миг и после край. [[quote:0]] Филмът "Ейми" на режисьора Асиф Кападия е шедьовър – толкова много нови, невидяни лични кадри, показващи върховете и пропаданията на това момиче. Повече от 100 интервюирани души – приятели от детинство, сътрудници, мениджъри, рапъри, продуценти – не си представям по-личен и задълбочен разказ за живота ѝ.
Всяка разказана история на възход и падение е придружена и от фигурата на лошия – в по-голямата част от живота ѝ това е баща ѝ Мич – страхотен джаз фен, но безскрупулен тип, капитализирал славата на дъщеря си дори в моментите, в които е била в рехабилитационен център. Неслучайно той не се асоциира с филма за нея. Майка ѝ Джанис обаче е пред камерата, за да разкаже за хранителните разстройства на Ейми и лошата си преценка за този проблем. Около Ейми няма кой да каже "не". Обществен враг номер едно си остава и до ден днешен съпругът ѝ – Блейк Фийлдър Сивил, който я довършва, закачайки я за хероин и крак. Както често става в изкуството обаче, безумната им връзка е гръбнакът на един от най-хубавите албуми, Back to Black.
Филмът отделя и много внимание на самата Ейми като фактор в собствената си трагичната съдба, особено с решението да назначи промоутъра Рей Косбърт. Именно той я докарва до ръба, настоявайки тя да прави концерти на живо, когато е очевидно, че не е в състояние да стои дори на крака. Идва отказът ѝ да излезе в Белград, първата спирка на отложеното в последствие европейско турне. Един месец по-късно Ейми не е сред живите. [[more]] "Ейми" не завършва тъжно. Светлинката към края (и помирението ми със смъртта ѝ) са сцените с нейния идол Тони Бенет, който я сравнява с Дайна Уошингтън, Били Холидей и Арета Франклин, и очарователните човешки кадри от заснемането на един от най-красивите дуети, които съм чувала, Body and Soul. Когато Ейми, засрамена, се извинява и притеснява, че не е на нивото му, големият Тони Бенет с благородството на крал казва: "Не се притеснявай, на мен винаги ми отнема време да загрея, бързаш ли за някъде, ще го повторим пак, докато стане". А тя отвръща: "Вие сте моят идол, аз не искам да Ви губя времето, просто не искам, не искам". И той пак я успокоява, за да продължат, защото вижда, че тя има "онова нещо".
В живота на Ейми Уайнхаус можеше да има повече хора като Тони Бенет в онази сутрин, когато песента е записана. Може би всичко би било различно тогава. Онази сутрин тя с лекота, като всяко доверчиво дете, дава най-доброто от себе си, разбирайки че джазът е нейното нещо и че всъщност не е артист за пред 50 хиляди души публика.
Това, което следва, е нищо повече от доказателството, че Ейми не беше просто голяма певица, тя беше най-голямата джаз певица.
