Филмът на Александър Сокуров е носител на „Златен лъв“ от последния фестивал във Венеция и в речта си председателят на журито Дарън Ароновски казва, че има филми, които ни карат да плачем, има други, които ни карат да се смеем, а има филми, които ни променят завинаги и този филм е такъв.
Вярно е. Човек не може да забрави този филм. Не мога да кажа, че „Фауст“ се гледа, той по-скоро се съпреживява и осмисля интензивно и в това кинопътешествие са ангажирани всичките ни сетива. Всеки кадър от този филм е като оживяла стара картина - сякаш зрителят влиза в творбите на Брьогел, на Дюрер, на Рембранд… има толкова много визуални препратки, повечето са наистина потресаващи визуално. Всяка физиономия в този филм е незабравима и всеки кадър е спиращ дъха – понякога, но рядко, с красота, а най-често с брутална натуралистичност и детайли.
„Фауст“ започва с това как едноименният герой рови във вътрешностите на един труп, за да открие душата му. Такава обаче няма – затова за Фауст не е проблем да заложи душата си, да я обещае, подари и изобщо да се живее в пълно неведение за нейното съществуване. Само че Мефистофел така и не идва да поиска душата му. Напротив – хората сами ходят при сатаната, предлагат му всичко каквото имат, споделят откровено и най-тъмните си желания, преследват го като най-близък душеприказчик и той едва смогва да угоди на претенциите им. Антон Адасински в ролята на дявола е изключителен! В крайна сметка Фауст ще получи каквото поиска, ще обезчести Маргарита и ще се окаже по-бездушен дори от Мефистофел.
Посланието на „Фауст“ е мрачно и филмът не се гледа лесно, защото разбирането на големите истини за света изисква цялото ни внимание, разтърсва душата ни и преживяването в киното се доближава много до катарзис. А това е нещо, от което американското кино отдавна ни е отучило…
