Избрах си този филм, защото наровете са едни от любимите ми плодове и защото никога не бях гледала филм от Азербайджан. Преди началото на прожекцията и представянето от посланика на страната не знаех колко награждаван е филмът и какъв голям успех е пожънал в целия свят. И да, това е напълно заслужено, но по-важното е, че това е наистина хубав, умен, интересен филм. Точно това кино, заради което ходя на „Менар“. [[more]] Градината с наровете, снимана във филма в самия разгар на сезона, е огромна и е собственост на Шамил, който живее със снаха си и малкия си внук и се грижи за наровете си съвсем сам. Другите мъже в градчето изглежда по цял ден играят домино в чайната в центъра или работят за местния бизнесмен, който е хвърлил око и на градината с наровете. Разбира се, Шамил няма да даде своята градина, докато е жив и в състояние да я обработва – това отношение към земята не е патент на онази далечна страна и силно свързва филма с подобни истории на родна почва.
Един ден блудният син се завръща – синът на Шамил и баща на внука му се прибира след 12 години в Русия, за да вземе със себе си семейството си, което не е виждал през цялото това време. Последвалите събития са и очаквани, и тъжни, като историята е вдъхновена от далечна прилика с „Вишнева градина“ на Чехов.
И все пак – наровете. Оказа се, поне от този филм разбрах, че нарът е националният плод на Азербайджан. Всяко хранене е съпроводено със сок от нар, на панаирите има състезания за изцеждане на сок, стопаните се хвалят със стоката си, нарът дори се яде като гарнитура по време на хранене. Наровете на Азербайджан са огромни, кърваво червени и са наистина идеален фон за историята. Почти във всяка сцена на филма присъства поне един нар – червен като кръв, мълчалив свидетел на драмата на стария Шамил, снаха му Сара и малкия Джамал.
Иска ми се да напиша, че наровете са оцелели в края на тази история, но в крайна сметка кога за последен път сте яли зряла хубава българска ябълка от някой дядо от Кюстендилско? Този филм е и за да ни напомни за това.
