Когато първата преведена книга на един автор е толкова необичайна и хубава, както беше с „Любов“ на Елиф Шафак, това прави очакванията към втория й роман на български прекалено високи и свързани с поетичност, мистика и мъдрост, които поне аз вече свързвам с нейния стил. Веднага ще кажа, че в този смисъл „Копелето на Истанбул“ ме разочарова и определено не е толкова запомняща се и необичайна като „Любов“. От друга страна има много прилики и общи моменти между двете книги – действието отново се развива паралелно в два свята – в Истанбул и в Америка, героите се борят главно с личните си демони, макар че съдбата им е тясно свързана с историята и отново в центъра е приятелството, любовта, близостта между хората и магическата сила на тази близост, противопоставени на предателство, тайните и призраците от миналото. Онова, с което „Копелето на Истанбул“ ме спечели беше, че всички герои в книгата са жени. При това те са жени в Истанбул – в един доминиран от мъжете град и свят, Елиф Шафак разказва историята на семейство Казанджъ, три поколения жени под един покрив, които съжителстват в пълна хармония, макар че представляват почти пълна противоположност помежду си – от набожна и забрадена ясновидка, до скандално облечена самотна майка, собственичка на салон за татуировки. Всички тези женски съдби са обединени от любовта към семейството, към готвенето и подправките, които играят особена роля в тази книга. В историята е вплетен и турско-арменския въпрос, емоционално разгледан от позицията и на двете страни. Макар и да не е най-хубавата книга, която съм чела, все пак това е една отлично разказана и много интересна история, от която човек може да се трогне и да научи нещо, а това е напълно достатъчно, за да посегнем към нея в книжарницата без да съжаляваме.
