Тази книга се издава в България за трети път – забележителен факт на малък книжен пазар, какъвто е нашият. Обяснението е не само в името на автора Орхан Памук или в наградата ИМПАК, която книгата има, макар че и тези причини не са маловажни – Памук е нобелов лауреат и безспорно най-голямото име в съвременната турска литература, а дъблинската награда се присъжда от читателите, което винаги е гаранция, че книгата освен качествена е и „четивна“.
В „Името ми е червен“, обаче, има и нещо друго. Това е книга, която трябва не просто да прочетете, а да имате в библиотеката си. Защото тя – книгата и историята в нея – са нещо повече от обикновен разказ за далечно време и за странни хора – те са прозорец към една култура, с която съжителстваме от векове и която, уви, познаваме съвсем слабо. Или ако я познаваме, то е в делничните й проявления и голямата следа, оставена в родния език, бит и история, но не и в онези мъдрост и самобитност, които отличават ислямската култура от всяка друга по света.
„Името ми е червен“ разказва една драматична история, която се случва в двора на султана през 16-ти век. В центъра на събитията са миниатюристите и калиграфите, но индиректно са замесени всички – от чаршията до самия падишах. Убийства, любов, мистерии, древни предания и сури от корана се преплитат, за да изтъкат нишките на историята, която сама силно напомня на миниатюра. Самата структура на романа е като филигран – повтарящи се мотиви в разказите на различните герои, повтарящи се истории в рисунките и преданията, около които се заплита интригата, повтарящи се сури от корана и едни и същи въпроси и отговори до безкрай. Точно като сложните плетеници, с които книгата е украсена. Тук са и извечните мотиви в ислямската миниатюра – битките, дърветата, конете, смъртта, дяволът, любовниците – всички те си имат свое място и своя история в романа. Дори цветовете си имат история. И над всичко това като червена нишка минава мотивът – художникът не може да има стил. Той рисува само онова, което Аллах вижда, идеалното, а несъвършенствата на света нямат място в картините. Перспективата, портретът, нюансите на цветовете – това са все несъвършенства, те са богохулство.
Това не е книга, която се чете бързо. Тя не го и изисква. Достатъчни са само няколко страници на вечер, за да си припомните всичко прочетено, да се върнете отново към началото на началата и да изпаднете в онова безвремие, в което липсата на промяна е висша ценност, всички отговори вече са дадени, а при всеки въпрос се гледа само назад. Един съвсем различен поглед върху света. Майсторски заплетен и странен, този роман е една от незабравимите книги на нашето време.
