Из "Истанбул" на Орхан Памук

Има писатели като Конрад, Набоков, Найпол, които успешно си сменят езика, националността, културата, държавата, континента, дори цивилизацията. Каквато и мощ да придава изгнаничеството или преселничеството на тяхната творческа идентичност знам, че мен пък ме определя обвързаността с все една и съща къща, улица, пейзаж и град, верността ми към тях. Подобна обвързаност с Истанбул придава облик и на човек, и на съдбата на града.

Сто и две години преди да се родя, впечатлен при идването си в Истанбул от многолюдието и променливостта на града, Флобер отбелязва в едно писмо убеждението си, че подир сто години Константинопол ще се превърне в столица на света. Предсказанието му, след краха и гибелта на Османската империя, се осъществява с обратен знак. По време на моето раждане, от гледна точка на относителното си място в света, Истанбул изживява своито най-немощни, най-мизерни, най-самотни и най-изолирани дни в своята двехилядна история. Усещането за разрухата на Османската империя, нищетата и тъгата, лъхаща от превзелите града руини – ето кое характеризираше Истанбул през целия ми живот. Животът ми, както и животът на всички истанбулчани, преминава или в противоборство с тази тъга или, в крайна сметка, с нейното приемане.

Всеки, обзет от стремлението да придаде смисъл на битието, поне веднъж в своя живот си задава въпроса за значението на времето и мястото на своето раждане. Какъв е смисълът да се родим тъкмо на определено място от света и тъкмо на определена дата? Справедлив ли се е оказал изборът на семейството, на страната, на града, сякаш спечелени от лотария, които очакват от нас да ги обикнем и които в края на краищата наистина обикваме искрено? Понякога, понеже съм роден в застаряващия Истанбул, който линее от подтиснатост, нищета и тъга под руинитеи пепелищата на сгромолясалата се империя, ми се струва, че съдбата е била несправедлива към мен. (Въпреки че някакъв вътрешен глас ми подсказва, че тъкмо в това е моята щастлива орис.) Ако става дума за богатство, тъй като съм роден в заможно истанбулско семейство, от време на време си казвам, че съм щастливец. (Изразявано е и обратното мнение.) Много по-често обаче осъзнавам, че Истанбул, градът в който се родих и прекарах целия си живот, е моя неизбежна съдба, досущ като тялото, убедило ме в нелепостта да се жалвам (ех, защо ли не съм с по-едър кокал и малко по-привлекателен), досущ като моя пол (ако бях жена, щях ли да имам по-малко проблеми с пола си?). Като тази книга, като тази съдба...