[[more]]В самия край на филма “Юношество” майка заявява на порасналите си деца: “Да сме наясно, искам да подредите нещата си в четири категории:
1. всичко, което искате да запазите от детството си и ще вземете със себе си;
2. за изхвърляне;
3. за даряване;
4. за разпродажба.
Да подреждаш и разчистващ вещи, спомени и преживявания е особен – едновременно мъчителен и облекчителен процес. В живота го правим или по принуда – при пътуване, криза, раздяла, или автоматично – когато домакинстваме или спим.
Този филм, “Boyhood” – “Юношество” (или буквално “Момчешко детство”) – се заема да запази и подреди моменти от живота на едно момче по начин, който е почти документален, естествен. Този абзац е в първите 20 секунди на трейлъра.
Методът на режисьора Ричард Линклейтър общо взето е бил всяка година – от 2002 до 2013 г. да заснема по няколко откъса и накрая, когато героят му завършва училище, да ги монтира в 160-минутен филм. Така всеки от актьорите – Патриша Аркет, Итън Хоук – остарява естествено. А децата израстват изумително, като тръстики пред очите ни.
Филмът не е документален обаче. Той е режисиран и сниман по сценарий, просто този сценарий е писан в течение на годините, повлиян както от израстването на собствените деца на Линклейтър (дъщеря му Лорелай играе във филма), така и на истинското момче Елар Колтрейн, което е в главната роля.[[quote:0]]“Юношество” е един от най-високо оценените от критиците филми, с резултат от 99% в RottenTomatoes.com и чисти 100 % в Metacritic.com, което значи практически, че над 200 американски кинокритици единодушно го смятат за изключителен.
Аз намирам замисъла за интригуващ, а постоянството – впечатляващо. Бих показала този филм на всяко познато момче, особено на заседналите в ранния пубертет с косми и пъпки. Защото филмът ще им даде перспектива, особено в този труден период, когато тялото расте, натискът и изискванията – също, а още детският ти Аз е свит зад един защитен бретон.
От друга страна обаче получилият се филм е и твърде общ, и недотам универсален. В него почти няма образ и епизод, които да не са познати от обичайните американски филми за детството. Затворено дете, млада майка, окопана в проблеми, очарователен, но липсващ баща. Видеоигри, снимки на жени по сутиени и задушевен разговор край огъня. “Татко, има ли наистина елфи?” – “Ами, практически не...”
Всичко е съзерцателно и очарователно, но всякакво по-специфично преживяване и ситуация липсват във филма. Но пък той има капацитет да ги събуди у зрителя. Това неповторимо изживяване, за което говорят критиците, не се съдържа в самия филм, няма го на екрана. Но всеки предразположен зрител ще откликне, когато у самия него се раздвижат и разместят неща, които е смятал за изхвърлени, разпродадени, или такива, които е искал да запази, но е забравил.
