„Дотогава, докато по силата на установените закони и нрави ще съществува социална обреченост, която изкуствено създава пъклени условия в разцвета на цивилизацията, ... дотогава, докато на земята ще съществува мрак и нищета, подобни книги няма да бъдат може би безполезни.”
Виктор Юго, Отвил-Хаус,
1 януари 1862 г.
Учудих се колко много хора в салона снощи не знаеха за какъв филм са си купили билети. Дали заради тематиката, дали даради пеенето, мнозина напуснаха прожекцията още в самото начало. Дори да не си чувал за романа на Виктор Юго /което хем ми изглежда невъзможно, хем – напълно вероятно/, „Клетниците” пак звучи доста примамливо – много номинации за Оскар, с Хю Джакман и Ръсел Кроу... Но все пак, все пак – това е „Клетниците” – един от най-социалните и трагични романи, които човек може да прочете.
Въпреки че съм голям почитател на романа и на предишните му екранни версии, трябва да призная, че се развълнувах от мюзикъла много повече отколкото очаквах. Не си представях как Хю Джакман ще се справи с Жан Валжан, в чийто образ съм гледала мъже-канари като Лино Вентура и Жерар Депардийо. Той не само се справя, но и създава един много истински и трогателен герой, който е в достойната компания и на Ан Хатауей, и на останалите актьори, сред които Саша Барон Коен и Хелена Бонъм Картър, прекрасни в ролята на съпрузите Тенардие.
Впечатляващ е подходът на „живо пеене”, в който се използват дублите пред камера, без допълнително озвучаване. Заради него или просто заради добрата игра, някои от сцените са буквално разтърсващи. Впечатляващи са и сценографията, костюмите и работата по декорите – всички те номинирани за Оскари. Малката Козет буквално копира оригиналните илюстрации на първото издание на Клетниците от 1862г. Гаврош, ех, Гаврош... - и от книгата, и от този филм, сцената с падането му за мен е покъртителна. Поплаках си, признавам си. Но, това все пак са „Клетниците”, нали? А когато отсъства реализмът на една класическа екранизация, но човек му е много по-лесно да се разчувства.
Вземете си носни кърпички.
