Най-после и аз успях да гледам „Козата или коя е Силвия?“ на Едуард Олби в Народния театър. Не се подвеждайте по заглавието на коментара ми, не съм от критиците на пиесата и далеч не я намирам скандална, неприлична или минаваща естетически граници, които не мога да приема. Напротив – чудесна пиеса, превъзходно изиграна – Бойка Велкова е монументална – драматургичният текст е балансиран на ръба на смешното и трагичното, така че не е скучно и за миг, добра сценография и прекрасна режисура на Явор Гърдев. С две думи – ако случайно сте пропуснали - това е нещо, което трябва да видите.
С едно изречение ще разкажа основното – Мартин и Стиви са образцово семейство, той е прочут архитект, тя е идеална домакиня, те се обичат всеотдайно от 22 години, имат хубав и добър син, гей, когото приемат какъвто е. В един миг всичко се променя, защото в семейството се появява тя – новата любов на Мартин, която е коза.
Аз си признавам честно, че останах доста объркана. Прекалено много въпроси се стоварват за два часа и някак не успях да ги подредя така, че да разбера кои от тях са важни, кои истински и кои аз добавих от себе си. Познаваме ли човека до нас? И можем ли да го опознаем напълно някога, дори и след 22 години? Познаваме ли себе си? Илюзия ли е онази любов, заради която можем да простим всичко? Колко е това „всичко“? Трябва ли в една връзка да се споделя всяко нещо? Кога тайните на приятелите ни са неприкосновени? Кой определя границите на нормалното?
За себе си признавам, че в подобна ситуация еднозначно бих застанала на страната на Стиви – с отчаяните й опити за диалогичност, с търсенето на някакъв смисъл и логика в събития, на които напълно липсва и едното, и другото. Вероятно и за мен, както и за нея, границите са зададени предварително – морални, човешки, божествени. Любовта към козата е отвъд…
А къде е границата според вас, момичета?
