Трябваше през 2013 г. да гледам филма "Да откриеш Вивиан Майер" - доскоро никому неизвестна, но безспорно гениална улична фотографка. Едва тогава разбрах, че съществува жанр, наречен улична фотография, че дефиницията за улични изкуства обхваща цялата човешка цивилизация, че фотографията заема достойно място сред изкуствата и че винаги публичните пространства са били място за вдъхновение, представяне и консумиране на изкуство. Разбира се, през преддигиталните времена това изисква огромни вложения на пари и време, но днес уличната фотография е достъпно и популярно занимание. Аз го практикувам, буквално крадейки кадри с интересни хора, откакто през 2006 г. се снабдих с първия си дигитален фотоапарат. Светът днес го практикува ежесекундно с телефон в ръка. [[quote:0]] На 25 юни тази година Ню Йорк се прости с най-известния си и обичан уличен фотограф. Няма нюйоркчанин, който поне веднъж да не е виждал прелитащия на колелото си, обрамчен с фотоапарати, кльощав и енергичен, макар и не в първата си младост, усмихнат и дружелюбен мъж. Дали в Бруклин, или из мърлявите улици на Бронкс, дали на пазарите в Астория, или по алеите на Централ Парк, мъжът с фотоапарат, на когото все някой подвиква "Хей, Бил! Как я караш, човече? Виж ме, Бил! Тук, Бил!", беше градска легенда, митологична фигура, запазена марка. Но най-често човек можеше да срещне Бил на 7-о авеню, по-известно като авенюто на модата.
"Приглушете осветлението на 7-мо авеню в чест на Бил Кънингам." Под това и подобни заглавия пресата съобщи тъжната новина, че сме се разделили с може би най-емблематичния си съгражданин. Традиция е светлинните реклами на театрите на Бродуей да се приглушават, фактически да загасват за един час, когато публиката загуби някой от големите творци на театралната сцена. Бил Кънингам заслужава подобна чест и, разбира се, тя следва да е на модното авеню на града.
"Истинският живот и истинската мода са на улицата.", казваше Бил. Направил стотици хиляди снимки и публикувал голяма част от тях през изминалите 50 години, той се превърна в един от най-уважаваните и популярни улични модни фотографи не само в Америка, но и по света.
Уилям Д. Кънингам е роден на 13 март 1929 г. в Бостън. Учи в Харвард, но го напуска, за да прави шапки в ателие в Ню Йорк. Любовта му към модата вероятно започва от детските му години. "Никога не успявах да се съсредоточа върху службата в църквата, съсредоточавах се върху изумителните шапки на дамите.", разказва той.
През 1949 г. е призован да участва в Корейската война и е позициониран във Франция, където се запознава с френската мода. Когато се връща в шапкарското си ателие в Ню Йорк, той копира видяното в салоните на Givenchy, Chanel и Dior. Успехът е светкавичен. Сред клиентите му са Жаклин Бувие, бъдеща Кенеди, Катрин Хепбърн, Мерилин Монро. Окуражен от клиентите си, той започва да пише модна колонка за "Какво обличат жените" и за "Чикаго Трибюн".
Не след дълго Бил Кънингам открива любовта си към фотографията и започва да гради от тази си страст кариера. Това негово увлечение съвпада с времето, което се счита и за начало на модната журналистика, а той - за един от нейните американски пионери. Бил започва да снима из улиците на града случайни минувачи и известни личности с метода на скритата камера, като така показва на публиката как обикновеният човек представя себе си и стила си чрез облеклото. Той работи максимално дискретно. Целта му е да остане невидим, незабелязан. "Така се получават и възможно най-естествените снимки.", споделя той.
Веднъж, така увлечен по едно прекрасно скроено палто, с брилянтна извивка на рамото, той снима, без дори да забележи, Грета Гарбо. След няколко невероятни за времето негови снимки на известни хора, публикувани във вестник "Ню Йорк Таймс" без тяхното разрешение, Бил Кънингам вече има своя колонка в изданието - "На улицата", а по късно и "Вечерни часове". Оттогава и до края на живота си той работи за "Ню Йорк Таймс", а в последните години и за онлайн версията му. Кънингам работи за "Таймс", но със запазени авторски права върху всичките си снимки. Единствено той взима решение коя снимка да бъде публикувана и винаги предпочита автентичния 120-ролков филм. Дори и в болничното си легло, до самия си край, Бил сам подбира снимките за колонката си. [[quote:1]] Докато в онези първи години той неуморно търси обекти за снимките си по улиците на града, сред светските събития и около модните форуми, скоро обектите започват да го търсят сами. На 100-годишнината на лейди Брук Астор от семейство Астор единственият журналист, поканен да отрази празника, е Бил Кънингам. Така с течение на времето всички в модната индустрия, в рекламния и PR бизнес се запознават с Бил Кънингам. Неговите снимки са хит, неговият подбор, преценка и перспектива се превръщат в еталон за качество. Неговото поощрение и дори само неговото присъствие се очаква със суеверна бдителност. Мнозина организатори на светски и социални събития дават всичко, за да си осигурят присъствието му само срещу няколко хубави снимки. Някои дори изпращат с поканата и изискани подаръци, които Бил винаги връща обратно. "Не искам да се чувствам задължен никога и на никого.", казва той и винаги следва тази философия.
Когато снима на някое модно събитие или друга церемония, никога не яде, дори не пие вода. Просто приключва работата си и отива на следващото събитие. Винаги с колело. Така поддържа добрата си форма и усеща пулса на града. За него дизайнерът Оскар де ла Рента казва "Повече от всеки друг той притежава в снимки цялата визуална история на последните 50 години на Ню Йорк." Той е от онзи вид хора, които намират най-голямо задоволство, като просто си вършат работата. И Бил я върши всеотдайно, препускайки с колелото си из огромния град, за да е навсякъде - от галавечерите на МоМА или МЕТ, през шумни среднощни купони на преоблечени като жени мъже, гей празници (много преди изобщо да има прайд), през карнавалите на някой от стотиците етноси, населяващи града, до детски партита.
"Бил никога не се е отклонявал от ежедневната си униформа: синьо яке, панталони цвят каки и удобни черни маратонки.", споделя дългогодишният му приятел, журналистът Джон Кърдуан. "Веднъж Vanity Fair искаха да запишат мнението му за списъка си на най-добре облечените нюйоркчани и го попитаха за базисните му лични правила на обличане. "Тиксо", отговори им той. Често подлепяше скъсания си подгъв или охлузените си ръкави с тиксо."
За работата си като моден журналист и фотограф и за приноса си към френската модна култура през 2010 г. Бил Кънингам е удостоен с Officier de l’ordre des Arts et des Lettres от министъра на културата на Франция. [[quote:2]] През същата година започват и снимките на документален филм за неговия живот, чиято премиера се състоя на 16 март 2011 г. Филмът е дело на Ричард Орес и Филип Гефтър от "Ню Йорк Таймс", а заглавието му е "Ню Йорк на Бил Кънингам". Той ни показва маршрутите на Кънингам из Манхатън и начина му на живот в малкия му апартамент, намиращ се в сградата на "Карнеги Хол". Там никога не е имало специално проектирана жилищна площ. Мястото няма кухня, гардероби и дори самостоятелна баня. Изпълнено е до последен предел с безброй метални шкафове, пълни с по-голямата част от снимките му. Матракът му е разположен върху шкафове с фотоархив.
Във филма Анна Уинтур, бивш главен редактор на Vogue и понастоящем действащ артистичен директор на медийния гигант Condé Nast, споделя, че познава Бил от момиче. Той я открива за Ню Йорк, той пръв я снима, разбира се, без да я познава и, разбира се, на улицата. Така тя се появява в колонката на Кънингам в "Таймс" години преди да стане редактор на Vogue. Тя казва още: "Ако на публично модно събитие той те подмине и не те снима, това е като смъртна присъда, ти вече не съществуваш в модата."
Госпожа Оскар де ла Рента твърди, че няма да бъде запомнена облечена в haute couture на модно дефиле, а като стъпила в локва в снимка на Бил Кънингам. Стивън Лейн, нюйоркчанин, последовател и фен, казва за него: "Той беше способен да изстърже снобарията и глупостта и да фокусира модното до единствено основното и важното - неповторимият личен стил на всеки от нас." [[more]] Филмът жъне невероятен успех. Той запознава зрителя с гледната точка и философията на Бил Кънингам за изкуството и модата, за съвременния град, разказва за любопитството и уважението му към обикновения човек в града, към жените на всяка възраст и от всеки етнос, за скромността и хумора му и за огромната му обич към Ню Йорк. Филмът разказва как никой друг не е направил повече за демократизиране на модата, за свалянето й от модния подиум на улицата и сред хората, как никой не ни е дал повече уроци по вкус, индивидуалност и стил от него. Бил Кънингам се закани да не гледа филма никога до края на живота си.
След погребението му прочетох в колонката за некролози на вестника, в който той работи повече от 40 години, най-подходящия текст за раздяла с модния уличен фотограф на Ню Йорк: "...На погребението на Бил Кънингам в Ню Йорк Анна Уинтур беше облечена в синя Carolina Herrera, Анет де ла Рента носеше светла плисирана рокля до коляното, а Мерседес Басс избра класическо черно…".
От 6 юли ъгълът на 57-а улица и 5-о авеню в Ню Йорк носи името на човека с фотоапарат, който превърна улиците на града в моден подиум, а всеки един от жителите и гостите му - в модел.
"Вярно е днес, както е било вярно винаги - който търси красотата, ще я открие." (Бил Кънингам)
Автор: Мадлен Чолакова
