"Всички наши творби, мои и на Жан-Клод, са напълно безполезни, абсолютно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без "Завесата в долината" или без "Бягащата ограда". Ние не правим нищо добро или лошо, всички тези морални дискусии са напълно излишни."
Онова, което Кристо е пожелал като млад – скъсването на оковите и реализирането на пълната лична свобода е това, което ме привлича като магнит към лаго д'Изео. За пръв път негова голяма творба се приближава физически толкова до мен. Отдавна сме свободни хора – пътуваме, управляваме световете си от мънички гаджети в джобовете и никой не ни казва какво да харесваме или да не харесваме. Никой не ни пита какво е искал да каже авторът, никой не очаква от нас да направим "правилния" разбор на произведението. Отиваме просто ей така, защото искаме и защото сме сигурни, че ще се наслаждаваме.
Всеки ден, разменяйки си усмивчици и нетърпение, проверяваме в страницата във Фейсбук какво се случва с инсталацията – как сглобяват понтоните, какво правят водолазите под водата, каква е прогнозата за времето... Информирани сме за сглобките, за материята от преплетени по определен начин нишки, за размерите на плоскостите, за технологията, за това, че понтоните се държат като вода, а не като лодка. [[more]] Бронирали сме се с всякакви резервации (повечето вероятно ненужни), за да сме абсолютно сигурни, че никой няма да ни спре пред някаква бариера и да ни каже, че напред не може, че не сме за там, че влизането е забранено... Очакването на тази среща сякаш няма толкова общо с конкретната творба, а по-скоро със свободата, която олицетворява, и с личността, която я притежава.
"Плаващите кейове" е първата голяма творба на Кристо след смъртта на Жан-Клод. Те обаче за замислени още през 50-те години на миналия век, когато артистите често идват в Италия и обикалят големите езера. По същество, "Плаващите кейове" са трикилометров плаващ мост, който свързва малко островче в центъра на езерото с брега. 200 000 кубични метра полиетилен ще бъдат покрити със специална оранжева тъкан, по която хората ще могат да се разхождат боси, а технологията ще позволи усещане за "ходене по вода".
През целия си живот двамата с Жан-Клод са следвали една простичка стратегия – спечеленото от продажбата на оригинални скици влагат в осъществяването на сложни, трудоемки и времеемки проекти, за които не искат пари. Всички ще спечелят сега – хотелиери, собственици на паркинги, закусвални, фериботчета, общините, всички, но не и той. Неговата нематериалност в един прекалено материален свят ме изумява. Как правиш нещата в тези мащаби по начина, по който искаш, без да си пленник. "Мислим за нашите проекти като за наши деца. Искаме да се случват по нашия начин. Ако не, просто не ги правим." Може би това е ключът към свободата – да не правиш компромиси с нещата, които искаш, и да намериш условията, при които те да се превръщат в реалност.
Бях на двайсет и една, когато Кристо и Жан-Клод опаковаха Райхстага. Абсолютно нищо не бях чувала за тези хора. Проектът им беше толкова впечатляващ и толкова объркващ моето моделирано от развития социализъм квадратно мислене, че гледката и до ден днешен съпровожда всичките ми спомени от зората на демокрацията. Хората, разбиващи с чукове Берлинската стена, онзи едномилионен митинг, на който ни се струваше, че никой няма да ни открадне времето, очакването на изказванията на д-р Желю Желев пред малкото черно-бяло телевизорче в къмпинг "Градина", палатките пред Народното събрание и моето първо излизане на Запад. [[quote:0]] Много преди всичките проклети разочарования и ограбени надежди за колективна нормалност, моята лична свобода беше зачената и Кристо по някакъв начин олицетворява нейната недосегаемост.
За Кристо и Жан-Клод изкуството е най-важното нещо, то е над всичко и не е свързано с нищо – нито с политика, нито с послание, нито с мисия, нито с пари, нито със света, с конкретна нация, език, с времето, с нищо. [[quote:1]] И накрая творбата на Кристо ще изчезне, както се е появила – като една пясъчна мандала, която, след като донесе някаква емоция и размисъл, ще се слее с времето. За Изео ние сме нищо. Величественият отпечатък на езерото върху Алпите не зависи по никакъв начин от тази инсталация или от това, че ние сме били там и в това има красота, примирение, щастие. Но ние, хората, ще сме реализирали една свобода и ще сме й се насладили ей така, защото искаме. И може би ще сме намерили сили занапред да мечтаем по-смело.
