Любов и други бедствия

Малая – Свобода

„Zaminavam, ne izdyrjam, prosti mi.” Сърцето й пропусна един удар.

Малая – Свобода

Ако имаше нещо, което най-много й харесваше в София, това бе нощта. Уж падаше мракът и покриваше всичко, а точно тогава градът, чието име носеше тя самата, се оголваше като жена, готова за любовна нощ – плът, сияние, разпилени коси и прелъстителен аромат на парфюм.

Тази нощ София се чувстваше особено щастлива в своя град. Официалната рокля и блестящите накити й отиваха. В ръцете си държеше статуетка – „Най-обещаващ млад творец за 2014 г.“. Връчиха й я преди минути на галавечерта на курса по творческо писане, който посещаваше последните месеци. Събитието не беше студентски купон в стая 20 квадрата с три легла, три бюра, маса, шкаф и хладилник. Не беше и като парти в любимите й заведения. Наоколо се разхождаха костюми, размятаха се рокли, тракаха токчета, пурите не спираха да димят със своя нощен аромат, а чашите шампанско звъняха и се пълнеха отново и отново. Тук-там се мяркаше някой журналист, писател или сценарист. Младото момиче любопитно наблюдаваше своите любимци и не забравяше гордо да размахва статуетката си.[[quote:0]]През цялото време до София стоеше Виктор. Убедена бе, че той е любовта на живота й. Изглеждаха перфектни заедно. Всеки път щом го погледнеше, установяваше колко секси му стоеше костюмът и как би искала всеки ден да го вижда в него и всяка вечер да го съблича от него. Никой не ги питаше дали са заедно. Дори София да стоеше в единия край на злата, а Виктор в другия, тяхната заедност си бе там, присъстваше осезаемо, като трети човек, разпънал се като ластик между двамата.

На излизане от Софийския университет – там бе събитието – главата на София роди поредната филмова сцена: те – млади, красиви, заедно, стълбите пред тях, осветената сграда отзад, перфектен унисон с нощта. Усмивка, после целувка. Стоп кадър.

Витоша открояваше силуета си в нощното небе. Имаше нещо мистично в това как тази планина се беше надвесила над София – пазеше ли я, заплашваше ли я, или беше близка порта към друг свят? Виктор впери поглед някъде високо в планината и София забеляза как очите му потъмняха и спряха да я търсят за няколко секунди. Той не бе тук, тялото – да, но душата изчезна нанякъде. Тръпки минаха през София, но тя нищо не каза. Хвана ръката му, притисна се до него и тръгнаха.


* * *

Правиха любов цяла нощ. Не се насищаха на телата си. Не спираха да се докосват. Желанието се връщаше отново и отново. Телата им се любеха, душите им се любеха. Заспаха оплетени един в друг по някое време призори.

Следващите няколко седмици протекоха по същия начин. Сякаш живееха един в друг. Имаше и викове, няколко счупени чаши, няколко сълзи... но пак заспиваха като едно цяло същество.

Стана октомври. София мразеше есента, особено октомври. Първите истински студени дни, първите слани, първите знаци, че и тази година се изплъзваше, без да имаш достатъчно време, за да я изпратиш с гордост.

Събуди се от есемес – от Виктор, вероятно й пожелаваше успешен ден.

„Zaminavam, ne izdyrjam, prosti mi.”

Сърцето й пропусна един удар. Следваща глътка въздух й причини силна физическа болка.

След няколко секунди шокът я отпусна, стана, прочете го отново и отново, още сто пъти. И на стотния път пишеше същото – беше факт, който тя съвсем добре осъзнаваше и който всъщност очакваше от първия ден на връзката им. Очакваше това заминаване и го обичаше точно заради него. Заради мисълта, че са тук, заедно, сега, заради утрешния ден, който всеки път идваше тотално неясен. Заради свободата, която това момче й вдъхваше, заради полета, заради крилете. Заради това, че не бяха гаджета, приятели или любовници. Бяха свободни заедно, един до друг. Споделените моменти не бяха задължение, а единственият възможен вариант в настоящето. Виктор се беше превърнал за нея в собствена победа над клишираните дни и отношения. Получаваше от него всичко, от което имаше нужда сега, и нищо от това, което щеше да й трябва някога, в бъдещето, когато порасне и стане сериозна жена.

Обичаше го заради свободата с него и го мразеше заради свободата в него. Точно в момента, когато прочете есемеса за стотен път, го мразеше особено силно. С времето се беше появила миниатюрна троха надежда, че ще се пребори, че ще го подчини, че той ще поиска точно нея завинаги и ще остане.[[more]]На перваза кацна гълъб и изкълва трохите, паднали от горния етаж.

Примирението дойде бързо и София се върна към обичайното си ежедневие, без да драматизира, без да реве и без да се напива с приятелки. И не, не го намрази. Беше й ясно, че го обичаше. Вероятно нямаше да му прости, както я бе помолил в есемеса, вероятно нямаше и да го чака, но го обичаше. Обичаше и свободата, неговата свобода.

Той беше нейният турист. Идваше и си отиваше от живота й като международен влак – шумен и хипнотизиращ. Винаги закъсняващ, никога излишен. Претъпкан с истории, тайни, ясни дестинации с неясни цели. Туристът е вечно незавършеният й разказ. Сбъдната мечта, заключена в черепа на времето. Не можеше да го завърши поради липсата на подходящи думи.


* * *

Сами разбирате, че истинският герой на нашия разказ е не София, а Виктор. Името му значеше победител. Но той отдавна се бе освободил от задължението да побеждава. Осъзнаваше най-голямата тегоба на нашето поколение – трябва да си силен, трябва да печелиш, трябва да си победител. Само че на Виктор не му пукаше за победата. Не му пукаше за границите, за трудовите книжки, за метеорологичните условия, за чуждите езици, за връзките, за брака, за регистрацията на колата, за партидата на водата, за объркването, което обикновено оставяше след себе си. Пукаше му за времето вътре в него. И щом там дойдеше буря, бе дошъл и моментът за път.

Победата на Виктор бе победа над дните, над простата нужда от осемчасов работен ден, задръстване, малка ракия със салата, обилна вечеря и сън. Такава победа, за която са написани много истории, но която твърде малко от нас постигат дори за миг в живота си. И твърде малко от нас изобщо се сещат за нея и предхождащата я борба. Не знам как Виктор я беше постигнал. Дали бе въпрос на смелост, на бунт, или някоя част от мозъка му беше по-развита от обичайното.

Скиталчеството беше приключение за него. Изпитваше физическа нужда да опознае възможно повече хора, нрави, обичаи. Сините му очи бяха достатъчно дълбоки, за да съберат важното и интересното на този свят. Знаеше, че е необикновен и мечтаеше за необикновен живот. Само от време на време се прокрадваше въпросът защо? Струваше ли си животът на самец? Нямаше ли да е хубаво, ако имаше истински дом, някаква принадлежност, нещо, което да го кара да се връща на едно и също място? Съмненията обаче бързо се разсейваха. В него идваха нови бури, задухваха нови ветрове и Виктор поемаше в някоя посока без много вещи и без да поглежда назад.[[more]]Не, не беше луд, нито имаше тъмно минало, нито бягаше от нещо. Виктор си беше съвсем нормално разсъждаващ млад мъж, всъщност далеч по-нормален за човешката същност от повечето костюмирани зомбита, с които се блъскаме всеки ден по улиците. Човек истински, с душа и дух, по-логични, по-дълбоки и по-мъдри от тези на съседа, на шефа и на брат’чеда, взети заедно. Човек свободен, но не и от сантимента. Човек, който имаше дневник – като някой писател философ или като момиче в VІІ клас.

„Явно пълната свобода е невъзможна. Явно нашият дух е ограничен от физическото ни съществуване, а тялото ни е принудено да робува на обществените норми, на закона и на чуждото мнение. Единственият начин това да се превъзмогне е в постоянния път. В пренебрегването на всякакви граници. В момента, в който надникваш в душата на друг човек, когато виждаш зад очите му, когато виждаш синьото на океана надолу и синьото на високи върхове нагоре, когато има пъпка на цвете, когато има истинско страдание и истинска радост, когато има дърво, израснало в пясък и камъни, когато има чужда песен, когато се ражда дете, когато има цяла вселена, когато има безкрай...“

Този запис се появи в дневника му през 2015 година на Филипините.


* * *

Изминаха пет години от онази есен, когато Виктор остави София. Тя вървеше бързо през Докторската градинка, когато покрай нея профуча чернокосо момиченце с викове: „Тати, тати, направи ми криле, искам да летим!“ Обърна се след детето, а то се провеси на якето на баща си. Виктор! София не можеше да помръдне, все едно й бяха заковали краката. Сърцето й пак прескочи един удар както преди пет години. Но след това лицето й се усмихна в широка, искрена усмивка. Той също я видя и също се усмихна. Доближи се, момиченцето не спираше да се върти около тях и да скача по баща си. Забъбриха – как си, толкова време мина, какво работиш, какво стана с еди-кой си, трябва да се видим някой път, ще се чуем – да, същият ми е номерът...[[more]]Цяла вечер София осмисляше тази среща. Били се прибрали, за да запознае малката с роднините си. Иначе започнал сериозна работа някъде, далеч от тук, заради детето – трябвало да се грижи за него. С майката живеели заедно. Ваканциите постоянно пътували, хубаво било.

София избърса праха от статуетката, онази отпреди пет години. След нея нямаше други, нямаше и книги, нямаше свое дете, не – и котка нямаше. Но беше тук, живееше си кротко, не замина, не пое риск, не потърси спасение, не достигна мечта. А можеше да е тя... вместо онази – майката.

Момиченцето било на 4 и се казвало Малая – Свобода.

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога “Тънки лилави токчета”. На 26 г. е, инженер по образование, има близначки на 1 г. и 4 месеца. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише, макар и още от ученическите си години. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.