Сред развалините на Ярмук децата карат кънки между отломки от бомбардировките. На близкия площад на едно бяло пиано, изрисувано в цветовете на палестинското знаме, млад човек свири и пее, а край него скупчени му пригласят децата от квартала. Всички са усмихнати, гласовете им кънтят, радостта им от музиката е очевидна. Децата са щастливи, защото това е дарбата на детството – да се случва навсякъде, дори където има война. Айхам Ахмад – пианистът на бялото пиано, има това за своя мисия – да създава музика, която помага на хората от неговия народ. [[more]] Ярмук е палестинският квартал на Дамаск. В този огромен бежански лагер живеят 150 хиляди палестинци, но след началото на войната преди четири години Ярмук постепенно опустява и сега там има едва няколко хиляди души. Айхам не иска да бяга, съвсем не. Неговата мисия е да свири, да пее и да напомня за някогашния Ярмук, за родината. Един ден кварталът е завзет от ислямистите, които запалват пианото. Музиката е забранена, Айхам е принуден да бяга, за да оцелее.
Днес Айхам Ахмад е носител на хуманитарна награда, известен е в социалните мрежи и очевидно дори е герой на документален филм. Това обаче не променя факта, че и той като всички живее в общежитие за бежанци в Германия, чака от месеци да го извикат на интервю и не знае какво се случва в Дамаск с жена му и с двете му малки момченца.
Това е едно от многото лица на трагедията, която наблюдаваме достатъчно отблизо в последните години. Талантът на Айхам го прави по-различен и по-близък до зрителя, защото музиката е разбираем за всички ни език. Но това си остава един мъж от далечен град, самотен, обречен да не види родителите си вероятно докато са живи, а синовете си – неясно кога. Не мога да си представя, че има човек със сърце, който би му казал в лицето: „Иди си“.
