“Мед, маслини, октопод” на Кристофър Бакън е книгата, която ме придружи в моето бягство от дъжда в лятото на остров Крит. Тя бе моят превод, моят пътеводител в слънчевата страна извън стандартните туристически атракции.
Американец, поет, преподавател, преводач, Кристофър Бакън изучава Гърция и нейната душа на място още от времето, когато като млад пристига в Солун за две години. През следващите години, вече завърнал се в Щатите, създал семейство, той не спира да посещава южната ни съседка, да открива прекрасни лагуни, да създава приятелства и да отдава почит на храната.
Като истински ценител и изследовател, Бакън не само се храни, но участва в брането на маслини с приятели на остров Тасос, меси хляб на остров Крит, разточва паста на остров Хиос, събира мед под Палеокастро на острова на пчелите Китира...
“Не е лесно да стигнеш до Китира. Всъщност не познавам никого, който действително е бил там, въпреки че гърците говорят за меда от мащерка на острова с истинско благоговение. Да сме наясно – не съм голям почитател на сладките неща като цяло и по онова време не обръщах голямо внимание на меда, но бях зашеметен първия път, когато опитах този на масата на Титос. В продължение на години съм живял със заблудата, че медът си е мед, независимо дали е жълтеникав или кафеникав, захаросан или течен, американски или гръцки. Но медът от Китира беше невероятно богат, създаваше усещане почти за сметана, долавяше се свежият лимонов привкус на мащерка (тоест на смолистата есенция на мащерката, без тревистия вкус, който свързвам с подправката в моята градина), благодарение на който медът не беше възсладък, а беше многопластов и прекрасно сладък. Също така беше невъзможно да не се влюбиш във въздушния апетитен цвят: оттенъкът, който новите медни пенита ще имат, ако бъдат разтопени в матови стъкла. Небцето ми реагира странно на него, сякаш се обърка и след броени минути хванах това, което наричам “медена треска”: бавно прокрадващо се усещане за издигане, избиване на лека пот по челото, звънтене в ушите и слабо стягане на гърлото. Смътно разпознах това усещане и корените му бяха ерогенни. Независимо дали бяха донесени от свръхчувствителност или от ангелите, усещането беше безспорно приятно и исках още от него. Незабавно.”
Дааа... Правих (мислено) сирене с автора на остров Наксос и се облизвах на описанията на различните видове (макар и не такива, не остана неопитано сирене от предлаганите в ресторанта – това бе едно от неизменно присъстващите неща в чинията ми, на всяко хранене по време на почивката). Сипах си и салата с нахут, вдъхновена от прочутия Серифоски...
Бакън подрежда в книгата си като гостоприемна гръцка трапеза стихове на древни и съвременни поети, реди цветни блюда от градове, хора и заливи... Споделя рецепти. Много е добър. Толкова, че когато разказва за начините, по които преди да попаднат вкусните блюда от октопод, барбун, агнешко на масата, се ловят, отглеждат и съответно умъртвяват, нещо в мен се преобръща... И макар морската храна да е едно от любимите ми неща, не посягам към нея.[[more]]Но... не пропускам чаша с рецина, вездесъщото бяло трапезно вино с борова смола. Какво е рецината? Ето отговора на Кристофър Бакън: “Ами, древните използвали смола от алепски бор, за да запечатват амфорите за съхранение и превозване. Малко от лепилото потичало и променяло вкуса на виното. Пиещите свикнали с него и дори започнали да го търсят – и до ден днешен го правят.”
Уверявам ви, следващия път, когато приготвяте багажа за почивка в Гърция, ако в него намери място тази малка книжка, преживяването и спомените ви ще са по-ароматни, по-вкусни, изпълнени с щастлива нежност, с лек полъх на топла тъга.
Купувайки си тази книга оттук, подкрепяте Момичетата от града!
