Общество

Моделите на привързаност на детето към майката влияят на целия ни живот

Начините на свързване с другите, които се научават още през първата една година на детето, са устойчиви до края на човешкия живот и изграждат вътрешни работни модели, които постоянно и неотменно използваме.

Моделите на привързаност на детето към майката влияят на целия ни живот

Истина ли е, че начинът, по който се привързваме към първите важни хора в живота си, е определящ за приятелските ни и партньорски взаимоотношения като възрастни?

Психолозите твърдят, че е така. Начините на свързване с другите, които се научават още през първата една година на детето, са устойчиви до края на човешкия живот и изграждат вътрешни работни модели, които постоянно и неотменно използваме.

Тези решаващи модели за формиране на привързаност през първите 12 месеца от живота са установени чрез интересен експеримент на психолога Мери Ейнсуърт, проведен през 50-те години на миналия век в САЩ. Изследването се състои в режисирано краткотрайно разделяне на общо 23 едногодишни деца от майките им и наблюдение на начина, по който децата се държат. Процедурата съдържа серия от няколко триминутни епизода, в които децата са затворени в комфортна, но странна стая, в която първо са заедно с майките си, после в стаята влиза непознат човек, следва излизане на майките и накрая излизане на всички възрастни. Ейнсуърт извежда три модела на привързаност от този експеримент – сигурна, тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна[[quote:0]]Децата със сигурна привързаност са 60% от всички изследвани деца. Те са изплашени, когато майката излиза, но много бързо си връщат контрола и търсят нещо, което да ги успокои. После свободно изследват ситуацията около себе си и си играят с играчките. Това са деца, чиито майки са емпатични, чувствителни и откликващи на желанието им за внимание. Тези деца търсят контакт с майка си след кратката раздяла и пак се ангажират с игра. Те поглеждат от време на време къде е майка им и понякога се въртят около нея. По принцип те плачат по-малко от другите деца, не се разстройват при кратка раздяла с майката и когато тя ги вземе, се радват на близкия телесен контакт. В дългосрочна перспектива тези деца комуникират много повече с майките си, а в бъдеще са склонни да й разказват и споделят. Те стават възрастни, които са много по-склонни да търсят в околните добронамереност и сигурност и лесно създават здрави и устойчиви връзки.

Добрият баланс между изследване и привързаност не се наблюдава при другите 40% от изследваните от Ейнсуърт деца. Някои от тях са пасивни, не изследват дори когато майка им е присъстваща, стресират се от непознати и изпадат в безпомощно и дезориентирано състояние, когато майка им я няма. А когато тя се завърне, могат дори да не я поздравят. Изглежда, че дори когато показват, че искат да бъдат близо до майка си и да са в контакт, това не им носи удоволствие. Тези несигурни модели на привързаност Ейнсуърт квалифицира като тревожно-избягваща и тревожно-амбивалентна.


Добър индекс за сигурността на децата се доказва с реакцията им в момента на връщането на майката. Едните показват очевидна незаинтересованост от завръщането й или я игнорират, а другите са с амбивалентен отговор: наполовина я искат, наполовина – не.

Първите са децата с тревожно-избягващ модел на привързаност (повече от 20% от децата). Техните опити за контакт и близост с майката са били системно възпрепятствани и отклонявани през първата една година от живота им. Те не проявяват притеснение при непозната ситуация, не търсят контакт с друг човек и вниманието им бързо се насочва към играчките. Те избягват майка си след завръщането й, особено след второ кратко отсъствие, а повечето от тях третират непознатия по по-приятелски начин отколкото собствената си майка. Наблюдава се конфликт между приближаване и избягване във връзка с тесния телесен контакт с майката. Например детето тръгва към майката, но после спира и поема в друга посока. Когато е близо до майка си, то не иска да я докосва или докосва някаква периферна нейна част – като обувките например. Когато е взето на ръце, то не се отпуска и не показва удоволствие от това, а когато е оставено долу, изразява съпротивата си по-ярко от другите деца. Избягващото дете е склонно на гневно поведение, като гневът рядко е насочен към майката, а по-често към други физически обекти. Въпреки това могат да бъдат видени деца, които удрят и хапят майките си без особена емоция. [[more]] Майките на децата с тревожно-амбивалентна привързаност проявяват непостоянство спрямо детските сигнали, невинаги са на разположение и са ту избягващи, ту свръхафективни и протективни. Тези деца са около 10% и се колебаят между търсене на близост и съпротива на контакт с майка си. Такива деца са „прилепени” за майка си преди раздялата, крайно разтревожени са, когато тя напуска, непрестанно търсят контакт до нейното завръщане, трудно е да бъдат успокоени и не се впускат в изследователска дейност.

Несигурно привързаните от детството си хора често реагират с тревожност в ситуации на контакт и понякога се случва да се „спасят” с бягство и оттегляне. Те по-трудно създават устойчиви връзки и по-трудно се доверяват на партньора си.

Изследователите идентифицират и четвърти модел – дезорганизирана привързаност, който се характеризира с липса на стратегия за управление на тревожността и се проявява чрез смесица от амбивалентни и избягващи поведения. Това са децата на майки насилници. Вероятността самите тези деца да станат насилници в бъдеще, е значителна.

Автор: Ваня Емилова

Ваня Емилова е историк по образование и бъдещ магистър по "Детско-юношеска психология". От години работи като журналист. Тя е автор на романа за деца и родители "Маслекют на горния етаж".