Общество

Момичетата говорят: За Самуил, св. София, "Време разделно" и други разделни теми

Две неща се случиха напоследък, които навеждат на размисли върху отношението ни към миналото – откриването на паметника на цар Самуил и избирането на “Време разделно” за най-обичан филм на българите.

Момичетата говорят: За Самуил, св. София, "Време разделно" и други разделни теми

Левена Лазарова: Момичета, две неща се случиха напоследък, които ме навеждат на размисли върху отношението ни към миналото – откриването на паметника на цар Самуил и избирането на “Време разделно” за най-обичан филм на българите. Имате ли какво да споделите по темата? Изобщо да смесваме ли тези две събития, или да говорим само за едното?

Бела Чолакова: Моля ви, не ги смесвайте тези две теми... Макар че тук поне в заглавието са намерили паралел...

Юлиана Танчева: Напоследък ме изумява способността на най-яростните борци против омразата и “хейта” да бълват именно това и нищо друго.

Селина Йонкова: На мен този текст ми харесва. Филма не съм гледала, на задължителни мероприятия от културно-масов характер винаги се измъквах. Колкото до литературната му основа, признавам си, повече се вълнувах от идиотския триъгълник, в който баща и син бяха рамената.
Обичам “Самуил” на Талев, щерка ми е кръстена на царската дъщеря. Паметникът не ми харесва. мястото не ми изглежда подходящо. Познати и роднини медиевисти споделят, че атрибутите на статуята са исторически неточни. А и тези светещи очи...

Юлиана Танчева: Аз нещо не мога да разбера фейсбук трепетите около “Време разделно”. Ксенофобски бил, патриотарски и не знам си какъв. Абе вие не сте ли гледали “Чочарка” примерно? Ужасна “ксенофобия”, че и “расизъм”, пък се брои класика.
Знам, знам, щеше да е много яко във “Време разделно” да имаше както в “Списъкът на Шиндлер” един добър сред лошите, който да внесе позитивизъм и красота в кървавия балкански пейзаж. Ама какво да правим, като историческите предпоставки са били за поява на Караибрахим (чудесен Сърчаджиев, впрочем), а не на Шиндлер? Някои особености като девширмето са се оказали, уви, по-ефикасни в етническото прочистване и от газовите камери.
Очаквам скоро Националният филмов център гузно да спонсорира кървав, натуралистичен епос за възродителния процес, който да компенсира политическата “некоректност” на “Време разделно”.
А по повод паметника на цар Самуил: дали ако преди 15 години имаше фейсбук, щяхме да спасим площад “Св. Неделя” от статуята на златната жена с бухала и големите бомби? С цялата си 26-метрова малоумна символика тя ми е много по-проблемна от един поприведен 6-метров цар.
Несъмнено, святкащите очи са стряскащи - дори за моя “просташки” вкус. Да вземем да ги избодем - поне ще е в тон с войниците...

Селина Йонкова: Голямата статуя, поставена на мястото, където беше паметникът на Ленин, е с идеята да символизира града. Сегашното име на столицата идва наистина от християнската идея за мъдростта на Бога. Между жителите обаче има какви ли не, дори такива като мен, дето не са вярващи, меко казано! Така че хич не ме смущава нито чий портрет е статуята, нито еклектичността на атрибутите й.
Самуил е реална историческа личност, така че беше хубаво да е с исторически достоверен реквизит. Чисто емоционално обаче смущава фактът, че взехме да се вторачваме в личности и събития, при които съседите ни са проявявали жестокост и насилие спрямо предците ни. Отделно, не харесвам етикетирането; това, че не ми допада дадено обществено художествено произведение, не ме прави “родоотстъпник”, “задник”, “соросоид” или “дете”.

Бела Чолакова: Не мога да приема, че един паметник може да предизвика повече отзвук в обществото от убийството на дете. Не мога да приема, че дали светят или не светят някакви очи, е най-големият проблем в тази държава. Според мен се палим за глупости - може би точно защото се чувстваме безсилни да променим наистина важните неща. А не би трябвало да е така. Ако цялата енергия за плюене и критикуване на второстепенни, дори маловажни теми, се вложи в борба с истинските проблеми или в създаване на нещо положително, бихме постигнали много повече.

Юлиана Танчева: Името на базиликата “Св. София Премъдрост Божия” е духовно християнско понятие, което е свързано директно с Бог Слово (Иисус Христос), а не със св. София (още по-малко пък с дъщерите й Вяра, Надежда и Любов). В този смисъл определеният за Ден на град София 17 септември (според православния празник на св. София и дъщерите й) е погрешно избран от хора, които е можело, преди да законодателстват, да се поинтересуват от историята на града си.
Стряскат ме светещите очи на цар Самуил, но още не съм ги видяла на живо. Може би това е авторово решение, което интерпретира трагичната съдба на войниците му? Ако е така, намирам го по-искрено и не така профанно, колкото съчетаването на езически и християнски символи върху несъществуваща богиньосветица. Но София е изтърпяла какво ли не! Вероятно и това ще преглътне.
Ето един материал по темата за името на града ни, който много харесвам.
Между другото, бащата на цар Самуил, комит Никола Мокри, е бил именно управител на Средец (тоест София), така че време беше синът му да се появи в родния си град, особено пък след миналогодишния печален юбилей...[[more]]Анелия Зиновиева: Ми аз продължавам да съм объркана – не искам да съм против паметника, против идеята за паметник. Но дали това е мястото за него? Според мен не. На мен това не ми харесва. Тъй като столицата, моят роден град, е подложен на намеси, от които много ме боли, тази май наистина ме стресна и обърка.

Десислава Димова: И паметникът, и филмът са си съвсем на място за мен. Не мисля, че трябва да ги свързвам непременно – като теми, като внушения и като факти. Обаче едно ми хрумна, като прочетох за паметника на цар Самуил: ще заведа Дара, дъщеря ми, да го види и да се поклони. Изумителен е патосът, с който това дете “разказва” урока си за Самуил. Пък нека очите му светят.
За филма искам простичко да кажа, че ми е на сърце. Гледах го като “малка”. После като “голяма”, и после пак. И всеки път сърцето ми потрепва – исторически, социологически, родово дори.

Левена Лазарова: На мен най-тъжно ми стана от факта, че покрай споровете за естетическите качества на този паметник започнахме с лека ръка да мърсим паметта на една от най-трагичните фигури на нашата история – един цар, който се е нагърбил с невъзможната задача да обедини и спаси разпокъсаната българска държава пред опасността от пълна загуба на самостоятелност. Той дори не е бил цар, станал е по заслуги и по необходимост, така да се каже. Мисля, че цар Самуил заслужава паметник и поклонение, и този факт не може да бъде променен от конюнктурни съображения или политически пристрастия.
На мен също не ми харесва прекаленото взиране в миналото; то не ни носи нищо само по себе си. Не ми харесват и светещите очи на паметника. Но от време на време е хубаво едно общество да си припомня откъде е тръгнало. Както и къде всъщност отива...