Тази книга е поредното доказателство, че няма как от мен да се получи префинен интелектуалец и изтънчен сноб. Постмодернизмът ми е направо противопоказен.
"На ръба на света" направо ме измъчи с множеството си термини от света на високите технологии и виртуалната реалност. Като клет елемент, роден в средата на миналия век, за когото правият и променлив ток имат почти свръхестествен произход, натежалите непонятни думи-изречения, препълващи страниците, за които се налагаше да търся разяснение, така ме изтощаваха, че рядко се случваше да преодолея повече от страница-две. Добре, че на моменти съм склонна да проявявам едно качество, за което близките ми твърдят, че вървяло със зодията. Прочетох я.
Успях да осъзная накъде върви разклоняващият се в разни посоки сюжет. Тук са задължителните конспиративни теории, съжденията относно засилващата се размитост между реалния и виртуалния ни живот, контролът, манипулацията... Финалът, малко изненадващ според мен за стила и историята, разказана от Пинчън, бе сантиментален - осъзнаването на мимолетността и крехкостта на всеки един наш ден и приемането да го изживеем с благодарност за това, че близките ни са били до нас живи и здрави. Нещо, което вероятно се знае от всеки разказвач, още преди появата на каквато и да било писменост, та до наши дни.
С други думи, за всички, които обичат мрачноватите конспиративни сюжети, мечтаят да са извън системата и смятат виртуалния свят за опасен, но неустоим, романът е перфектен! Само дето аз не съм от тях.
