Общество

Къде е паметта на хората?

Връщам се в онази класна стая, в която посрещнах Виденовата зима през 1997 г., за да гласувам

Къде е паметта на хората?

Аз съм от Пловдив. Първият ми учебен ден беше през 1995 г. в кварталното училище, избрано не по престиж, а защото е близо до вкъщи. Там са учили и баща ми, и чичо ми. Израснах във време, в което училището беше мила на обществото институция. А началното училище градеше личности, даваше възпитание, грамотност и основа, която трудно можеше да бъде срината. Учителите бяха със статут на будители, нищо че нито аз, нито съучениците ми бяхме съвсем наясно какво значи. Госпожата ни научи да четем и пишем до края на първи клас. Във втори знаехме таблицата за умножение. През лятото си четяхме книгите от списъка. В класната стая всичко беше драматично и вълнуващо. Бяхме учени на мислене и уважение. [[quote:0]] Две години след първия ми учебен ден на България й се случи Виденов. Нищо не разбирах. Помня, че нямаше хляб в магазина и трябваше да чакаме на опашка. Помня, че родителите ни вечер ходеха да барикадират жп прелеза на "6-ти септември" и големите кръстовища, а също и, че баба се обиждаше на тати, защото не разбирал, че преди било по-добре.

Беше зима, стъмваше се в 5 – студено, мокро, мъгливо, постоянно се гледаха новини. Тогава, една такава вечер, нашите заподскачаха от стая в стая в неистова радост и, понеже трябваше да ми обяснят какво става, с най-гигантските усмивки казаха "Победихме, мамо, победихме!". Не разбрах в какво се изразява победата и над какво е тя, но, когато родителите ти се радват, радваш се и ти. Оттогава повече спомени нямам. За дете на 9 ежедневието започва и свършва с училище, а там си беше постарому.

Години по-късно разбрах защо се радваха нашите в онази нощ. Разбрах, че още тогава е трябвало да ми обяснят повече, защото народната памет се оказва прекалено слаба. Защото след Виденовата зима на страната ни й се случиха и други политически зими, коя от коя по-нелогични и уродливи недоразумения. И те всичките бяха в следствие на свободния избор на целокупния български народ, полетял на оръфаните криле на една странно разбрана демокрация. [[quote:1]] Когато бях на 9, вече учехме роден край. Това, което е трябвало да ни научат по-добре обаче, е важността да помниш и да се учиш от спомените.

Преди няколко дни се връщам в същото това училище – най-милото, най-свидното, единствената сграда, на чийто праг мога да заплача. Връщам се в онази класна стая, за да направя своя избор като гражданин, като упражняващ правото си на глас за бъдещето на моя роден край, бъдещето на децата ми. Бога ми, за първи път откак имам право да гласувам, се налага да чакам на опашка – зарадвах се. Народът, казвам си, се е събудил, народът трябва да си е спомнил, да е поумнял.

Е, не е. Разбрах го, слушайки хората до мен на опашката, слушайки после резултати, пресконференции, анализи. Чудя се къде е отишла паметта на хората. Как вечно компетентният българин допуска една и съща грешка всеки път – преживявана, доказана, изстрадана. И всеки път издържа българинът, преглъща, продължава, може би прощава. А не бива. Не бива да се забравя, не бива да се греши повече и в никакъв случай не бива да се прощава. Защото класните стаи са, за да създават бъдеще – всеки ден по чиновете и веднъж, в някоя неделя, пред изборните урни. [[more]] Чудим се на съседна Турция, задето позволява да се върне векове назад, а забравяме за още по-скорошните събития и най-вече личности, които поломиха страната ни.

Когато по история учехме вече за близкото политическо минало, тати ми разказа един виц: "Отива Бай Пешо за първи път на демократични избори и му обясняват какво да прави: "Бай Пешо, така и така, трябва да си пуснеш гласа". Влязъл той в тъмната стаичка и след малко се чува "АААААААААА"."

Айде, ако може, да не пускаме и ние по този начин гласа си. От шумни ялови избори резултат няма. И не ми обяснявайте, че сравнението ми е неподходящо, понеже сега избираме президент, а не правителство. Каквито и да било личности в управлението на България, с руското знаме на гърба и други разни чужди на гърди – не, благодаря!

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога "Тънки лилави токчета". На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.