Извън лауреатите и участниците на "Сънданс", по време на So Independent най-голямата и мнооого приятна изненада беше появата на "Омарът", първи англоезичен (и заснет на Запад) филм на Йоргос Лантимос ("Kinetta", чакам превод, накрая ще го гледам с английски титри; номинирания за "Оскар" и моя слабост "Кучешки зъб"; непростимо пропуснатия от мен по време на София Филм Фест "Alps"), оценен с респектиращите 7,7 в IMdb, с три (!) награди в Кан, включително наградата на журито.
Салонът ("Одеон", събота) се пукаше по шевовете (въпреки че се съмнявам, че някой беше гледал поне "Кучешки зъб", но пак добре, има интерес, дори необясним)... А и гъркът (верен ученик на Ханеке), представител на най-нашумялото в последните 2-3 години в света кино (абсолютно пренебрегнато от нашите "куратори" на фестивали), не е точно зрелищен, комерсиален и "лесен" режисьор.
Разбира се, на екрана се разгръща язвителна, сурова, мрачна, клинична, прецизна като хирургически разрез и студена като айсберг антиутопия: Дейвид (Колин Фарел, наддал поне 20 кила) е мъж на средна възраст, с шкембе, мустаци, невзрачна външност, облечен сиво, безлично и практично. Наскоро се е разделил с жена си и е длъжен да отиде в хотел (тип "Калифорния"), където има 45 дни, за да си намери партньорка под ръководството на нелепо претенциозния, помпозен и дразнещо обсебващ Менажер (Оливия Коулман). Иначе ще бъде превърнат в животно по избор (неговият избор е омар – живеят дълго и са потентни до края)! Съжителства с брат си Боб (куче!), сприятелява се (силно казано) с комплексирания, грозноват, жалък и инертен Фъфлещ (Джон К. Райли, обичам го) и с общителния, импулсивен, изобретателен и комбинативен Куц (Бен Уишоу), отблъсква авансите на отчаяната, пълна, незабележима и суицидална Жена с бисквитите (Ашли Дженсън), харесва си (с разума, не със сърцето – "дали е по-лесно да се преструваш, че си влюбен, или че не си?" – инстинкт за оцеляване) късо подстриганата, гъвкава, стройна, с остри хищни черти и пронизващ поглед Жена без сърце (Джаклин Ейбръхамс), проваля се, получава неочаквана помощ от хубавата и тайнствена прислужница (Ариен Лабед), попада в гората при "съпротивата" (фанатизирани самотници, целувките са забранени, дори танцуват поотделно на електронна музика), ръководена от крайния и тираничен Водач (Леа Сейду), дама с подозрителност на диктатор и прозорливост на таен агент, подпомагана от прилежния и изобретателен Помощник (Майкъл Смайли), влюбва се (взаимно е) в Късогледата (Рейчъл Вайс, откога завиждам на Даниъл Крейг, че ѝ е съпруг), тъмна красавица с пищна фигура, ласкави подканящи очи и широко сърце...[[more]]Ритуалите в хотела (особено за преживелите комунизма) са преизпълнени с черен хумор и предизвикват едновременно истеричен смях, отвращение и ужас (ресторантският оркестър с певец и певица, все едно взети от "Механата" в Мичурин, са просто култ), както и зловещият "лов на самотници" (даващ бонуси на умелите стрелци), но в гората не е по-различно – дори Менажера и Водача доста си приличат. Диктатурата (независимо колективистична или индивидуалистична) смачква и обезличава човека, превръща го в дехуманизирана бройка, зъбно колело, брънка във веригата на тираничната, безсърдечна и бездуховна Система. Неподчинението се наказва жестоко и изобретателно, гнусно и коварно. А любовта и свободата? Пред Дейвид и любимата му няма много опции за близост, камо ли за щастие...
Последните 15 минути филмът буксува, а и завършва ненужно оригинално и отворено. Дотогава обаче успява да постигне умело и майсторски целта си – безкомпромисно и директно описание на безчовечността на всяка диктатура.
Повече от Боян Атанасов можете да откриете в личния му блог, статии от който публикуваме с неговото съгласие.
