Изкуство

„Пазители на наследството“/The Monuments Men (2014)

За мен „Пазители на наследството“ се нарежда някъде между любимия ми авторски филм на Джордж Клуни Good Night, and Good Luck – интелигентен и с чудесни актьори – и откровено посредствения „Мартенски дни“.

„Пазители на наследството“/The Monuments Men (2014)

Европейската премиера на новия филм на Джордж Клуни, която се състоя преди броени дни на Берлинале, се превърна в шумен провал. Доста противоречиви и преобладаващо отрицателни са и оценките на критиците зад океана. Странно, защото темата, която филмът разглежда, е интересна и неизследвана в киното – съдбата на произведенията на изкуството по време и след Втората световна война. Тема, която е и много актуална, защото последната голяма находка на хиляди картини, откраднати през войната, беше миналата година.[[more]]За мен „Пазители на наследството“ се нарежда някъде между любимия ми авторски филм на Джордж Клуни Good Night, and Good Luck – интелигентен и с чудесни актьори – и откровено посредствения „Мартенски дни“. От една страна, филмът е достатъчно интересен и динамичен, с прекрасна музика, много герои, само част от които са достатъчно запомнящи се – самият Клуни, Кейт Бланшет, Бил Мъри и Джон Гудман – не че това е изненада за някого. От друга страна, действието е леко хаотично, част от случващото се изглежда напълно нереално, ролята на САЩ във войната е меко казано преувеличена, а целият патос на филма е изцяло пропаганден.

Накратко – героят на Клуни – лейтенант Франк Стоукс – събира няколко свои колеги и съмишленици музейни работници и заминава за Европа в края на войната, с трудната и почти обречена мисия да спаси от нацистите откраднатите и скрити произведения на изкуството. Разбира се, Стоукс и неговите хора срещат съпротива и от двете страни на фронтовата линия – след години на лишения, жертви и разрушения, съдбата на някоя статуя, олтар или картина са последното, което ще трогне сърцето на военните. Това не пречи нашите хора да упорстват в мисията си и да разкриват тайните скривалища на нацистите, където със затаен дъх и шапки в ръка да виждат отблизо най-големите европейски шедьоври. А понякога да заварват просто купчина пепел.

Да, патетично е. Но какво знаем ние за войната? Дали ако пишем писмо до дома с ясното съзнание, че може да е последното в живота ни, също няма да сме патетични? Дали ако сред разрушени от бомбите сгради и бездомни скитащи деца видим шедьовър на Реноар, няма да се просълзим? Дали сред хаоса човек не придобива особено чувство за вечното и важното в света? Джордж Клуни има своето право да направи този филм, просто няма ерудицията и историческата памет. С други думи – не е Жан Жак Ано.