Не е лесно да се пише за един от живите колоси на световното кино, но решаваме да го направим. Още по-трудно е да се изберат пет най-любими филма с негово участие. Винаги съм мислила, че от един момент нататък Де Ниро, Ал Пачино, Джак Никълсън и неколцина други големи не просто играят роля, те играят себе си в тази роля. Особено силно това усещане имам за Робърт Де Ниро, чиито последни филми са… просто филми с Робърт де Ниро. Или с други думи казано, той вече е по-голям от всеки филм.
Все пак ето петте филма, които наред с „Кръстникът“ (който въпреки че е сред любимите ми, не е филм, който свързвам първо с Де Ниро), „Добри момчета“, „История от Бронкс“, „Ангелско сърце“, „Недосегаемите“ и много други, създадоха голямото име и допринесоха за голямото кино. Класацията е напълно субективна, лично моя и подлежи на доброжелателни допълнения.
„Шофьор на такси“ (1976 г., реж. Мартин Скорсезе)
Първият филм, в който осезаемо изгрява талантът на Де Ниро, който, както знаем, играе нестабилен психически ветеран от войната. Зад прословутата сцена с огледалото стои не друг, а самият актьор, който импровизира сцената от край до край. За сведение – в сценария пишело „Травис се поглежда в огледалото“. Без коментар.
„Имало едно време в Америка“ (1984 г., реж. Серджо Леоне)
Епичен филм. Няма какво да говорим, освен че преди Робърт Де Ниро да приеме ролята, за нея са били канени Ал Пачино и Джак Никълсън. За да се подготви за ролята на гангстера Нудълс, Де Ниро иска покана за среща с истинския гангстер Мейер Лански, но молбата му бива отхвърлена. Въпреки това съм сигурна, че в ролята си Де Ниро е доста по-убедителен като гангстер, отколкото този Лански някога е бил.
„Среднощен експрес“ (1988 г., реж. Мартин Брест)
Истерично смешен филм, който никога няма де се уморя да гледам. Де Ниро умишлено търси разведряване след ролята на Ал Капоне в „Недосегаемите“. За да се подготви за ролята на Джак Уолш, прекарва дни наред с истински ловци на глави. Твърди се, че идеята за навика на героя му да си гледа непрекъснато часовника, заедно с цялата история около този навик, е на самия актьор.
„Лудото куче и Глория“ (1993 г., реж. Джон Макнотън)
Харесвам този филм заради романтизма му и защото за пръв път видях Робърт Де Ниро уязвим по един усмихнат начин. Хареса ми и двойката му с непохватната Ума Търман, както и противопоставянето с Бил Мъри. Според продуцента на филма Стивън Джоунс оригиналният замисъл показвал как героя на Мъри пребива накрая Лудото куче от бой, но при тестовите прожекции публиката не била никак доволна. Финалната сцена била преснимана, филмът се забавил с година, а истината е, че и Де Ниро, и Мъри били приели ролите именно защото те били толкова различни от стереотипите, в които влизали дотогава като актьори.
„Жега“ (1995 г., реж. Майкъл Ман)
Определено любимият ми филм с Робърт Де Ниро. Но не само заради него, разбира се, а заради всички добри актьори, заради прекрасно разказаната „човешка“ история и заради любимата ми сцена на балкона с Ашли Джъд. Но да се върнем на Де Ниро. Това е първият филм след „Кръстникът II“, в който Робърт Де Ниро и Ал Пачино участват заедно, но всъщност първият, в който играят заедно. В едно свое интервю Ал Пачино разказва как преди срещата на двамата – Хана и Макколи – в ресторанта, Робърт Де Ниро предлага сцената да не бъде репетирана, за да се усети естествената неловкост на актьорите. Майкъл Ман се съгласява.
