Имало едно време една книга. Казвала се „Пилето“ на Уилям Уортън и по нея Алън Паркър направил филм с младите и очарователни Никълас Кейдж и Матю Модайн, като веднага спечелил наградата на журито на фестивала в Кан. Ако най-артистичният ви приятел се опита да ви разкаже тази книга или филма по нея, ефектът ще е много подобен на този спектакъл – ентусиазмът ще е повече от възможностите, а емоциите ще са толкова заразителни, че ще ви заливат презглава.
„Пилето“ е постановка на режисьора Васил Дудев на камерната сцена на Младежкия театър. Историята за двама приятели от деца, преминали през ада на войната, откъдето единият се връща изпаднал в тиха лудост и убеден, че е пиле, се е вместила добре на малкото пространство на сцената. Понеже действието се развива през продължителен период от време и е доста динамично, част от спектакъла се разиграва зад бяла завеса като театър на сенките – добро решение, което прави театъра малко домашен и наивен, но все така трогателен.[[more]]Ал и Пилето са неразделни както само децата могат да бъдат. Двамата си имат гълъбарник и могат с часове да изучават обитателите му. Пилето вярва, че това ще му помогне да се научи да лети, а когато след години го застигат ужасите на войната – да избяга напълно от света на хората и да се превърне в птица. Александър Хаджиангелов и Никола Стоянов в ролите на Пилето и Ал са основната причина за въздействието на този спектакъл. Двамата са толкова емоционални и убедителни, че заразяват и публиката. Всяка дума, емоция, смях и сълзи от сцената са абсолютно истински.
Струва ми се напълно излишно изместването на историческото действие в наши дни – обидно е да се смята, че публиката не помни войните преди тази в Ирак, още повече така отношението на лекаря и методите в болницата стоят леко неадекватни. Музиката също е доста по-силна от поносимото, но това са дребни недостатъци, които не променят общото впечатление. Чудесно представление, вълнуващо, по детски наивно и очарователно. Мъничък полет на сърцето в театъра.
