Изкуство

"Последният урок"

Колкото по-неизвестен и подценен е един галски филм, толкова по-голям е шансът да е наистина добър.

"Последният урок"

Натъртвам (като известен "враг" на френското кино), че колкото по-неизвестен и подценен е един галски филм, толкова по-голям е шансът да е наистина добър. "Прочутите продукции" са си откровени претенциозни боклуци, заснети с големи и профукани неоправдани държавни субсидии. По "Синемакс" върви блестящ филм отдавна (а сега е в... "Киномания"!). Става въпрос за "Последният урок" на Паскал Пузаду, оценен срамно с 6.5 в IMDb и без никави номинации и награди.

На 92-ия си рожден ден Мадлен (Марта Вилялонга, самата актриса е на 82), държелива и крепка старица и отдавнашна вдовица, която изглежда като току-що излязла в пенсия (била е акушерка), с гладка кожа, волево симпатично лице и енергия за трима, съобщава на семейството, че ще се самоубие! Шок и паника. Внукът Макс (Грегоар Монтана), рошав жилав буен юноша, единствен се опитва да вникне в психологията й и да разбере доводите на баба си. Още повече че той също иска да се "чупи" в Австралия, чувства се задушен и пренебрегнат. Синът Пиер (Антоан Дюлери), сприхав и устат кавгаджия и безкомпромисен мъжкар, не иска и да чуе и ще се противопостави с всички средства. Виж, дъщерята Диан (Сандрин Бонер, къде се изгуби този талант?!)... [[quote:0]] След първоначалната изненада и категорично неприемане, Диан, стройна привлекателна висока блондинка, съобразителна и добродушна, с мекушав и инертен мъж, отвеян и безполезен мухльо, когото обича, и със споменатия син, се замисля. Мадлен просто не иска да вегетира в болница или старчески дом, да излизат и влизат тръбички в и от нея, прикачена към сложни машинарии, да съществува в полутранс, без да живее истински, да се напикава (вече се случва), опасана в памперси като пеленаче, да е в тежест на близките си...

Между майка и дъщеря (която вече е приела решението с разума си, но сърцето се противи) се появяват отдавна забравени отношения на мило съзаклятие и безмълвно разбирателство, на топлота, нежност и споделяне. Отиват дори на посещение на голямата любов (не, не е покойният баща) на Мадлен, 93-годишен кокалест, накуцващ и скован, но изправен и напет старец. Диан получава безценния шанс да прекара много време с майка си, да получи последен урок (нейното изпълнено с каузи и протести минало дори не е най-важното) по смелост, благородство и доблест, по саможертва и достойнство. Дори Пиер почтително се отдръпва, а Макс най-накрая пораства. [[more]] Всеки, който (като мен) е преминал през ситуации, в които любимият човек вече "не е той" (не говоря за грижи и отдаденост, където винаги се проваляш пред онзи, който е посветил живота си на теб), ще разбере Мадлен, а и историята. Индивидът трябва да има право да си отиде сам и с достойнство, горд и достоверен, защото животът си е негов. На близките ще им е трудно, дори непоносимо тъжно, може да изпаднат в мании и депресии, скръбта ще ги повали, но това е егоистичното "не мога да си представя, че няма да си до мен" и "животът е висше благо и Божи дар, нямаш право да го захвърляш"! Хубаво е в спомените ти (това е и причината за смелото и самоотвержено решение на тези хора) родител, брачен партньор, роднина да е себе си, в разцвета на здравето, силата и разума си, а не безпомощен и хленчещ остатък.

 

Боян Атанасов е жива софийска легенда, човек на живота, на киното, на театъра, на музиката. Само който не го познава, само той не се е впечатлявал от неговите енциклопедични знания в гореизброените области и не само в тях. За наша радост Боян има собствен блог, статии от който публикуваме при нас с неговото любезно съгласие. Останалите му титанични материали можете да откриете тук.